Майн Рид - Ямайски марони

— Ах, г. Воуан, от тия ви въпроси е лесно да се заключи, че сте чужденец. Мисля, че мога лесно да ви дам отговор, макар никога да не съм виждал тоя младеж. Отговорите са написани на кожата му със знаци, които не изискват голяма ученост, за да се разчетат. Тия букви на гърдите показват, че той е роб — роб на J.J.: Джейкъб Джесурън. Ще извинявате, ако не ви кажа мнението си за господаря му, защото той е мирови съдия в околията и е приятел на чичо ви кустоса.

— Какво ви сториха, приятелю? — обърна се Хърбърт към беглеца, защото живо съчувствие го направи нетърпелив.

Окървавеното същество, като забеляза, че го питат, почна да разказва нещо надълго, но на език непознат и за ловеца, и за Хърбърт. Последният можа да различи само две думи, които не бе чувал никога по-рано — фулах и аллах — и двете се повтаряха често в говора на беглеца.

— Няма смисъл да го разпитвате, г. Воуан. Подобно на вас и той е чужденец, при все че, както виждате, вече е запознат с начина, по който тук се отнасят с робите. Тази дамга върху гърдите е съвсем прясна, ако се съди по възпалената кожа около инициалите. Изглежда, че току-що са го разтоварили от кораба, пристигнал от Африка. Колкото пък до отпечатъците по гърба му, те са оставени от една играчка, в която белите плантатори и техните управители из тъдявашните краища са просто влюбени — бича. Те са били с гърбач нещастника и, crambo, кожата са му одрали!

При тази забележка маронът повдигна окървавената риза и оголи жестоко набраздения гръб на роба. Гледката беше потресна. Хърбърт не можа да я понесе и начаса отвърна очи встрани.

— Току-що пристигнал от Африка, казвате? Че той няма черти на негър!

— Що се отнася до чертите, това е без значение. Има много африкански племена, които нямат негърски черти. Видът му издава, че е фулах. Чух го да употребява тая дума, когато говореше.

— Йой, фулах, фулах! — повтори злочестият момък, когато чу да се произнася името на народа му, после почна отново да обяснява нещо на същия език, като ръкомахаше възбудено.

— Бих желал да разбирам говора му — прошепна ловецът. — Зная, че е фулах. Има причини, които ме карат да се интересувам от него и може би само заради това бих…

Маронът, който сякаш говореше сам на себе си, замълча и продължи монолога си негласно. Подир кратка пауза той довърши мисълта си:

— Crambo, как ми се ще да не го връщам на господаря му!

— Нима сте длъжни?

— Да, ние, мароните сме обвързани с една спогодба, която ни заставя да предаваме всички избягали роби, които заловим. Когато не го сторим, тоест когато стане известно… но тия мръсници при стария Джесурън знаят, че съм уловил беглеца…

— Ще получите награда, казахте?

— Да. Те ще се опитат да не ми я дадат, но наградата не ме изкушава сега. Има нещо у тоя младеж… Честно слово, прилича й, негли е неин брат!

Последните думи се изтръгнаха неволно и приличаха на монолог.

— Прилича й! На кого прилича? — запита Хърбърт с озадачен поглед.

— Прощавайте! — измънка ловецът. — Направи ми впечатление известна прилика между тоя несретник и една позната, но г. Воуан — оживи се маронът, сякаш за да смени темата на разговора, — вие не ми обяснихте какво ви накара да нощувате в гората? Навярно бяхте на лов и загубихте пътя?

— Наистина загубих пътя, ала не точно защото ходих на лов.

— Може би туй е закуската ви? — и ловецът посочи няколко късчета зеле, които се търкаляха още по земята.

— Вечерях и закусих с палмовото зеле. Бях се покатерил на дървото за вода, когато дойде глиганът да си хрупне от зелевите останки.

Маронът се усмихна, защото сега му се изясниха някои обстоятелства, които го бяха подвели преди.

— Добре тогава — каза той, — ако не бързате да се върнете веднага в Гостоприемната планина и ако ми дадете пет минутки на разположение, мога да ви предложа нещо по-вкусно от суровото зеле.

— Не бързам особено за Гостоприемната планина. Дори… едва ли изобщо ще се върна там.

Тези слова и начинът, по който бяха произнесени, не убягнаха на умния марон.

„Има нещо странно в историята на тоя момък — рече си той, но бе достатъчно внимателен, за да не иска обяснения. — Не ми влиза в работата най-после!“

Сетне той се обърна към англичанина и го покани гласно:

— Бихте ли приели, г. Воуан, ако ви предложа една горска закуска, която ще ви приготвя сам.

— С удоволствие — съгласи се Хърбърт.

Ловецът вдигна извития рог, който висеше под лявата му ръка, постави тесния край на устата си и засвири с продължително тремоло.