Майн Рид - Ямайски марони

Зовът на рога още не бе заглъхнал, когато от гората десетина подобни звука му отговориха. Те така приличаха на гласа на ловния рог на марона и така се сливаха помежду си, че на Хърбърт те се сториха като ехо на първия зов.

— Ще имаме дружина и хранителни припаси — поясни ловецът, като върна рога на мястото му. — Хе, пристигат вече — добави той. — Четата се събира. Знаех, че не е надалече. Виждате ли, ония лешояди нямаше лесно да ми излязат наглава, защото моите соколи бяха съвсем наблизо. Но въпреки това аз ви дължа много, г. Воуан. Не намирах за нужно да призовавам хората си. Знаех си, че ония страхливци само се перчат. Ето ги, идат.

— Кои?

— Мароните.

Младият англичанин чу да шумолят храстите отвъд полянката и след малко из листака изскочиха десетина въоръжени мъже, които забързаха към памуковото дърво.

Хърбърт се загледа с любопитство в приближаващите се хора. Те бяха около дузина, всички или почти всички — черни, само един или двама имаха по-светъл цвят на кожата. Ни един не беше хилав или недъгав. Напротив, всички се отличаваха със стройност, яки мишци, кожа, от която лъхаше здраве, и светещи очи, в които се отразяваше решителният блясък на вродено чувство за свобода и независимост.

Тяхното гордо, открито държане и напетата им смела стъпка затвърди у младия англичанин мисълта, че тия чернокожи не са никакви роби. Нямаше нищо робско ни в погледите, ни в движенията им. И ако не беше цветът на кожата, никога не би му минало през ума да свързва тези хора с представата за робство. Както бяха въоръжени с дълги ножове и пушки, някои и със здрави копия, тези мъже не можеха да бъдат роби. Снаряжението им също сочеше, че са ловци, и когато се наложи, воини. Всички носеха рогове и чанти, закачени на рамената. Всеки беше снабден с обвита в мрежа кратуна за вода като оная на жълтия ловец, която вече описахме.

Снаряжението на неколцина беше малко по-различно и представляваше малък кош от майсторски изплетена ракита или палмови влакна. Кошът бе закрепен на гърба с помощта на колани от същите палмови влакна, които преминаваха през раменете, гърдите и челото, за да се разпредели правилно тежестта. Тия кошове се наричаха „кътейку“ и представляваха „складът за провизии“ или за други припаси, необходими на четата при броденето й из дивите гори.

Що се отнася до облеклото на черните ловци, то изглеждаше чудновато и живописно. Не се срещаха двама души с еднакви дрехи и все пак се чувствуваше една своеобразна прилика, която издаваше, че всички са от една и съща дружина. Повечето бяха увили на главата си като гъжви пъстри кърпи — неколцина бяха предпочели палмовите шапки. Само малцина имаха ризи с ръкави — виждаха се няколко души с къси панталони, а един-двама бяха голи от кръста нагоре и носеха само къси гащета от бяло памучно платно, които оставяха открити голите им бедра. Краката и глезените на всички бяха защитени с цървули, за да се предпазят от каменистите и бодливи планински пътеки. Опинците бяха еднакви у всички и приличаха на плътно прилягащи ботуши от необработена кожа, без шев и клечки. Червеникавата четина, която покриваше повърхността на кожата, сочеше, че произлиза от дива свиня. Цървулите се приготовляваха от задните глигански бутове, чиято одрана кожа се надяваше прясна и топла на крака. След изсъхване тя прилягаше плътно като еластичен чорап. Един малък разрез с нож беше всичко, което се изискваше за тези готови мокасини, които веднъж обути не се сваляха никога, докато не се прояде подметката и се наложи да се подменят целите опинци. Следователно във всекидневните обязаности на ямайските ловци на диви свине не влизаше свалянето на ботушите.

Аз поменах, че Хърбърт Воуан разглеждаше новодошлите с любопитство и изненада. Няма нищо чудно! Начинът, по който те бяха призовани, ехото на ловджийските рогове, бързата, почти мигновена поява — всичко това представляваше поредица от събития, които приличаха повече на неща, видени на театралната сцена, отколкото в действителност, и ако жълтият ловец беше бял човек, а свитата му — облечена в светлозелени дрехи, младият англичанин би помислил, че е попаднал в Шеруудската гора и пред себе си вижда безстрашния Робин 18 18 Робин Худ — герой от английския народен епос; средновековен разбойник и закрилник на сиромасите; той се е подвизавал в Шеруудската гора в средна Англия, където е водил волен живот, напомнящ живота на нашите хайдути. , възкръснал с веселата си дружина, извикана на сбор.