Какви можеха да бъдат тия хора? Подобен въпрос си постави Хърбърт Воуан. Чернокожи разбойници? Оръжието и снаряжението им не изключваше възможността да бъдат шайка пладнешки разбойници. „Марони“ ги беше нарекъл жълтият ловец и той бе употребил същото наименование, говорейки и за себе си.
Хърбърт беше чувал често тази дума, срещал я беше в книги и по вестници, но не знаеше точното й значение. Марон: под тази дума обикновено разбираха избягал негър. Ала мъжете пред него не се включваха в това определение. Макар и негри, те нямаха вид на бегълци. Напротив, жълтият ловец току-що доказа, че те самите преследват избягали роби. Следователно те не бяха никакви бегълци.
— Тоя бял благородник не е закусвал още — каза Кюбина, когато хората му го заобиколиха. Я да видим, Куокоу, какво носят момчетата в кошовете.
Негърът, към когото се обърна жълтият ловец, беше черен като смола великан със сериозно и все пак смешно изражение на лицето. Той изглежда беше нещо като лейтенант на четата, нейният черен „Литъл Джон“ 19 19 Литъл Джон — предан лейтенант на Робин Худ. Бел.прев.
.
— Ето, капитан Кюбина — отговори той, като поздравяваше малко тромаво. — Едно на друго, мисля ще има достатъчно, ако господарят ще има добър апетит и не ще е много придирчив.
— Какво носите? Я да видя! — прекъсна го Кюбина й почна да проверява съдържанието на кошовете. — Пушен бут от дива свиня — продължи той, опразвайки кошовете. — Добре! Като за начало не е зле, макар че вие, белите господари, не харесвате нашето пушено свинско. Какво друго? Два рака пустинници. Добри са. Аха, нещо по-добро: два горски гълъба и една дива токачка. У кого е кафето и захарта?
— У мене, капитан Кюбина — провикна се един от носачите на кошове и свали товара си на земята, откъдето извади няколко торбички с необходимите продукти за приготвяне на кафето.
— Накладете огън! Бързо! — нареди Кюбина, който беше явно главатар на негърската дружина.
При тази заповед мароните зацъкаха с огниво, събраха набързо сухи листа и съчки и скоро пламна буен огън, в който почнаха да пращят клонките и да се извисяват искри. Над огъня поставиха прът, закрепен на два побити в земята чаталести кола, и над пламъците увиснаха две железни котлета.
С толкова много готвачи всичко тръгна светкавично. Гълъбите и токачките бяха опърлени толкова бързо, колкото може да гори перушината. После негрите ги изчистиха, нарязаха на късове и сложиха в по-големия котел.
Същото се повтори с раците пустинници и няколко парчета от свинския бут. Сега готвачите прибавиха шепа сол, вода, няколко резена райски банани, корени от колокасия, ксантосома и червени чушлета, които те извадиха от кошовете си.
Обхванати от буйните пламъци на разгорелия се огън, котлетата скоро завряха. Лейтенант Куокоу, който навярно беше и главен готвач, след като опитва на няколко пъти гозбата, съобщи, че лютивата яхния е готова.
Занареждаха се най-разнообразни чинии, паници, канчета и гаванки, всички направени от кратуни. Веднага, щом Хърбърт и капитанът получиха най-хубавите късове от вкусното ястие, останалото се разпредели между черните ловци, които, насядали на групи по земята, нападнаха яденето с охота, сочеща че и те не са закусвали.
Лютивата яхния не беше единственото ястие. Последваха пържоли от прясно убитата дива свиня, а в пепелта готвачите изпекоха райски банани и корени от таро, един заместител на хляба, който не бива да се подценява.
Във второто котле, което вреше на огъня, имаше кафе. То бе изпито бавно с кратунките и имаше същия изискан вкус, като че се пие в чашки от най-чист севърски порцелан.
В тази гощавка на открито не бе забравен и плененият беглец. Той получи своя дял наравно с другите, като за него се грижеше състрадателният исполин Куокоу така тромаво, че будеше смях.
Глава XXXV
КАПИТАН КЮБИНА
След закуската мароните стегнаха кошовете си и се приготвиха за път.
Те одраха глигана и го нарязаха на удобни за носене късове, които натикаха в кошовете.
Куокоу намаза раните по гърба на беглеца с някакъв мехлем. С ръкомахания обясниха на пленника, че трябва да последва дружината. Вместо да възрази, той грейна от радост. От вниманието, което му оказваха, той заключи, че не може да очаква нещо лошо. Каквито и да бяха намеренията на ловците, техният вожд го беше спасил от врагове, чиято нечовешка безсърдечност беше неизличимо отпечатана на кожата му. Той знаеше, че не може да попадне в по-безчувствени ръце от ония, от които бе избягал. Доволен, той виждаше новите си познати в светлината на освободители. Ако той подозираше истинския характер и занятие на мароните, едва ли би се отдал на такива блажени илюзии.
Читать дальше