Майн Рид - Ямайски марони

— Благодаря — отвърна младият англичанин, развълнуван до сълзи от непринудената проява на приятелство от страна на марона. — Може би ще се възползувам от гостоприемната покана. Довиждане!

— На добър път! — рече мулатът и стисна мъжки подадената от Хърбърт ръка.

— Куокоу — обърна се капитан Кюбина, към своя лейтенант, — заведи тоя млад господар до шосето, което води за града. На добър час, г. Воуан. Всичко най-хубаво!

Не без съжаление младият англичанин се раздели с новия си приятел. Дълго време Хърбърт вървя подир Куокоу, без да престане да размишлява върху обстоятелствата, които го доведоха до това неочаквано запознанство.

Куокоу беше мълчалив по природа и не се опита да прекъсне размислите на Хърбърт, преди да бяха изминали повече от миля. След това обаче един въпрос, кой го занимаваше ума на водача, го накара да спре и да заговори.

— Оттук два пътя, господарю. Можем да минаваме и по двата. Път вдясно най-къс и най-добър.

— Тогава да уловим него.

— Не. Има причини.

— Какво! Да не минаваме ли по него?

— Мда — отвърна провлечено и замислено негърът.

— Защо, драги?

— Виждате ли покрив на къща, точно над върхове на пъпешови дървета?

— Да, е та какво?

— Там чифлик.

— Какъв чифлик?

— Там къща на евреин Джесурън.

— Че какво от това?

— Хе, господарю, какво от това! Ако ще вземаме десен път, ще минаваме покрай Еврейска къща. Негови хора ще виждат нас сигурно. Тоя лешояд мирови съдия, ще има да берем яд.

— Аха, заради беглеца, нали? Вашият капитан каза, че той е на някой си Джесурън.

— Толкова за кучета, колкото и за човек. Капитан Кюбина прав да иска беглец за пленник, но испански гарвани ще правят истории за кучета. Ще казват наш капитан убива тях от яд, защо иска испанци да се махат оттук. Всички знаят ние планинци не обичаме такива, дето Ще бъркат наша работа.

— Добре, ама нито вие, нито аз убихме кучетата.

— Хе, господарю, все едно. Вие помагате. Ваша пушка убива куче. Вие пречите на лешояди да уловят плячка.

— За онуй, което съм извършил, не се страхувам да отговарям пред съдията, бил той г. Джесурън или кой да е друг — заяви младият англичанин, чувствувайки, че е постъпил правилно, като се е намесил в свадата.

— Не ще да очакваме много справедливост от съдия, какъвто Джесурън. Ако ще слушате мои съвет, да не навираме нас в ръце на съдия. Така ще правим и ще хващаме път вляво.

— Ще се отклоним ли много? — запита Хърбърт, без да се тревожи кой знае колко от доводите, изтъкнати от спътника му.

— Не нещо особено — отвърна Куокоу, при все че не каза пълната истина, защото пътеката, прел която предлагаше да минат, беше всъщност много по-дълга от онази, която водеше покрай Джесуръновата къща.

Без повече обяснения водачът сви по пътеката, която се отклоняваше вляво, и все така безмълвен, както преди, тръгна, следван от чужденеца. Пътеката, по която вървяха, минаваше през гората. На места преминаването се затрудняваше от бодливите храсти и неравния терен, тъй като пътеката ту се изкачваше стръмно нагоре, ту се спускаше право надолу. Накрая въпреки всичко стигнаха до билото на високия рът и почнаха да се движат из бахарови дъбрави, които бяха по-редки от досегашния гъстак.

От билото на рида Хърбърт видя да изпъква на зеления фон на пейзажа голяма къща. Той веднага позна, че това е господарският дом на Гостоприемната планина. Двамата пътници не отиваха към него, а вървяха в диагонална посока, която щеше да ги отведе на алеята близо до входните порти.

Англичанинът замоли водача си да спре. Момъкът не желаеше да излиза на тази алея, от страх да не би да срещнат някого от чичовите му хора — една среща, за която той не искаше да се узнава в голямата къща. Затова той настоя Куокоу да го прекара през някоя пътека по-вдясно, тъй че да излязат на главния път, без да ги видят от Гостоприемната планина.

Негърът се съгласи с нескривана неохота и измърмори нещо относно необходимостта „да се обикаля колкото ще може повече еврейски чифлик“.

Въпреки това той кривна в друго направление и след като се полутаха отново из шумаците, най-после се озоваха на главния път, който водеше за Монтего Бей. Хърбърт не би го познал без водача си, защото той бе изминал по тоя път само разстоянието, водещо до входните врата на Гостоприемната планина, а мястото, където излязоха, се намираше на половин миля по-далеч. За англичанинът щеше да бъде по-добре да беше оставил Куокоу да го води, както той си знае, и да го прекара през първоначално намислената пътека. Ако беше постъпил така, щеше да стигне до по-близка до града част от пътя и по всяка вероятност щеше да избегне една извънредно неприятна среща.