Майн Рид - Ямайски марони

Хърбърт бе изправен пред съдийската маса, а стражата — околийският началник и един-двама от доброволния отряд — застана отдире му. Вдясно се яви Рейвънър и зад него двамата испански ловци на хора, но сега без своите неразделни кучета.

Куокоу оставиха на двора без охрана, защото против него всъщност нямаше никакво обвинение.

На съдебното заседание присъствуваше и един друг зрител — дъщерята на съдията. Като при всички важни случаи, прелестната Джудит и сега вземаше участие, но този път не така явно. Тя бе седнала на един прозорец, който гледаше към верандата. Красивото й лице оставаше полузакрито зад мрежестата плетка на завесите. Избраното положение й позволяваше да наблюдава какво става, без тя самата да се излага на погледите на другите. Все пак ликът и не се закриваше и бялото й блестящо чело и тъмните искрящи очи, които пламтяха през прозрачния муселин, изглеждаха още по-примамливи. Държането на еврейката показваше, че тя не възнамерява да остане незабелязана. В отряда, който придружаваше околийския началник, имаше няколко момъка с приятна външност — галантни кавалери, забрани наслуки по пътя и жадни за зрелища. От момента, в който те влязоха в двора, хубавата стопанка на господарския дом беше почти непрекъснато на прозореца.

Но едва когато всички се събраха в галерията, тя седна зад завесата и заразглежда изпитателно момците. Това развлечение не бе траяло дълго, когато по лицето й се изписа промяна. Първоначално очите й се местеха от образ на образ с израз на предизвикателна подигравателност, какъвто еврейката умееше добре да влага в погледа си. Изведнъж обаче той се закова в една точка и високомерната усмивка постепенно отстъпи място на съсредоточеност. Ако се проследеше посоката на очите, можеше да се установи, че погледът на съдийската дъщеря се бе устремил в „задържания под стража“.

Какво означаваше нейният взор? Симпатия към обвиняемия?

Джудит знаеше за какво съдят момъка. Рейвънър беше докладвал на баща й за случилото се и тя беше чула разказа на управителя. Нима благородно състрадание към изпадналия в беда младеж вълнуваш в тоя час гърдите на красавицата и точа съчувствие предизвика внезапната промяна в израза на лицето? Едва ли нейната душа беше способна за подобно чувство!

Положително все пак беше, че тя се ръководеше от някакви изключителни подбуди; по време на съдебното заседание тя престана да наднича скритом зад завесата, а дръпна настрани пердето и впери настойчиво поглед в чужденеца, без да се интересува какво впечатление ще направи с поведението си. Баща й, който седеше с гръб към нея, не виждаше нищо, ала другите не можеха да не забележат държанието й; Рейвънър изпита изглежда неприятно чувство.

Младият англичанин, макар и малко разположен да се спира в момента на каквото и да е, несвързано пряко със собственото му объркано положение, не можеше да не обърне внимание на чаровния образ, който се изпречи пред взора му, нито да не забележи съсредоточеността, с която го гледаха моминските очи.

Нима старецът, пред когото го бяха изправили да го съдят, беше баща на прелестното създание на прозореца? Такъв беше ходът на Хърбъртовите мисли, когато въпросително гледаше двата лика. Ако двамата бяха действително баща и дъщеря, враждебният вид на бащата беше в изненадващо противоречие с нежните, приветливи погледи, които дъщерята отправяше към момъка. Младият англичанин не можа да се въздържи да не направи тази съпоставка.

Управителят надълго описа пред съда случилото се и формулира обвинението си. Когато той свърши, дадоха думата на подсъдимия.

— Млади шовеше — обърна се съдията, — шухте какво говори тоя жвидетел против ваш? Какво ще кажете за жвое оправдание? И най-напред как ви е името?

— Хърбърт Воуан.

Джесурън нагласи очилата си и изгледа обвиняемия изненадано. Присъствуващите — флегматичният околийски началник и всички останали — трепнаха, поразтревожени. Куокоу, чиято исполинска снага стърчеше над оградата в дъното, възкликна гласно от задоволство, когато чу името на младия човек, което той не знаеше досега — едно всемогъщо име в целия окръг, защото го носеше и властният кустос.

Имаше едно лице, у което името предизвика сякаш не само чиста изненада. В тъмните очи на еврейката заиграха гневни пламъци, когато тя чу то да се произнася, и погледът на симпатия угасна начаса. Явно — самото име й беше ненавистно.

— Хърбърт Вожан? — повтори съдията. — Да не би да ще роднина на гошподин Вожан от Гощоприемната планина?