Майн Рид - Ямайски марони

Макар и момъкът да не забеляза тези подробности, той все пак си даде сметка, че изповедта не му навреди много в очите на домакина. Евреинът продължи да бъде не по-малко любезен отпреди, дори бе още по-щедър в проявите си ла гостоприемство. И преди да беше се изминал час, бездомният скитник откри в своя еврейски домакин — в своя съдия, който само преди малко го съдеше за тежко престъпление, един благоразположен приятел, както и намери работодател и покровител. Младият англичанин можа да се убеди в горното от разговора, който се поде, и от последиците от този разговор.

— Съжалявам ижвънредно много, млади гошподин Вожан — каза евреинът след известно време, когато изненадата му от Хърбъртовите разкрития попремина — ижвънредно съжалявам, като шувам, ше вие и шишо ви ще се шкарали. Да се надяваме, ше вшишко ще се оправи, и тъй като аш шъм шкромен приятел на г. Вожан, може би ще мога да направя нещишко, за да се ижглади тая малка жръдня. Не въжнамерявате ли да се връщате в Гошоприемната планина?

— Никога. След онова, което се случи, никога!

— Не бива да бъдете много отмъщителен. Гошподин Вожан е горделив шовек и трябва да прижная, ше той е поштъпил жле, много жле, но вше пак ви е шишо.

— Той не се държа като такъв.

— Вярно, много вярно. Тоя ищъншен шужденец, за когото говорите, не може вше пак да щане пришина гошподин Вожан да ижгони собщвения си племенник. Съжалявам, безкрайно съжалявам. Но, гошподин Хърбърт — продължи чифликчията, запитвайки госта си с явен интерес, — какво въжнамерявате да правите сега? Предполагам, ше имате собщвени пари?

— За съжаление, господин Джесурън, не.

— Никакви пари!

— Ни шилинг — потвърди Хърбърт с безгрижен смях.

— Лошо. А къде жмятате да отидете, щом не ишкате да се връщате в Гощоприемната планина.

— Къде ли? — рече момъкът, запазвайки шеговития си тон. — Връщах се към пристанището, когато вашият уважаем управител и неговият приятел ме пресрещнаха, за щастие бих казал, защото без тяхната намеса щях по всяка вероятност да мина днес без обед или поне не бих се нахранил така богато.

— Жалък обед, гошподин Вожан. Жалък обед в жравнение ж онова, което може да ви предложи шишо ви. Аш шъм беден, шкромен шовек в жравнение ш кущоса, но каквото имам, е винаги на ваше ражположение.

— Благодаря — каза Хърбърт. — Не зная как да ви се отплатя за гостоприемството, господин Джесурън. Нямам право да злоупотребявам повече с него. По слънцето виждам, че е време да тръгвам за града.

При тези думи младият англичанин стана, за да се сбогува.

— Шакайте, шакайте! — извика домакинът и натисна госта си отново на стола. — Не тая нощ, гошподин Вожан. Не тая нощ! Аж не мога да ви предложа толкова фино легло, каквото бихте намерили в Гощоприемната планина, но мижля, ше мога да ви предложа нещо по-добро от онова, на което ще шпали миналата нощ, ха, ха! Трябва да ни гощувате тая нощ. Жудит ще ви пожвири. Не кажвайте не. Не приемам откаш.

Поканата беше съблазнителна и след нови увещания момъкът я прие. Той се повлия донякъде от обстоятелството, че не се надяваше да намери квартира в града, а може би малко и от желанието да послуша музика.

Разговорът, продължи, поддържан от домакина, който заразпитва госта си какво възнамерява да работи в града, какви изгледи има да намери работа и по каква „линия“.

— Не се страхувам много от коя и да е „линия“ — заяви младият човек, отговаряйки едновременно и на двата въпроса с тъжна ирония.

— Нямате ли професия?

— За съжаление не — отвърна Хърбърт. — Баща ми възнамеряваше да ми даде някаква професия, но той почина, преди да завърша образованието си, а в училище, както най-често се случва, ни преподаваха предимно мъртви езици.

— Няма полжа от тях, никаква полжа — забеляза умният евреин.

— Мога да екипирам някой пейзаж — продължи младежът скромно — или да нарисувам поносимо, струва ми се, някой портрет — татко ме учи на това изкуство.

— Ах, гошподин Вожан, и от него няма никаква полжа тук на Жамайка. Ако жнаете как се боядишват къщи или коли, ще шпешелите повеше, отколкото да шполушите приликата на кой да е ображ на ощрова. Какво бихте казали, ако ви се предложи книговодителшка длъжност.

— За нещастие не разбирам никак от сметки. Не съм изучавал толкова полезното единично или двойно счетоводство.

— Ха-ха! — засмя се под мустак Джесурън. — Вие ще, дето му викаме в Жамайка, зелен. Трябва да жнаете, ше тук книговодителите не водят никакви книги — ни дневник, ни главна книга. Те даже не топват перото в мащило.