— Как да разбирам думите ви, господин Джесурън? Същото твърдение чух вече от другиго, но тогава не схванах значението му.
— Сега ще ви обяжня, гошподин Вожан. Тук има един закон, който задължава вшишки гошподари на роби да нажнашават по един бял шовек за вшеки петдесет роби, които имат в щопанството си. Много глупав закон, но закон. Тия бели свръхбройки се наричат книговодители, макар че, както ви казах, не водят никакви книги. Сега ражбрахте ли?
— А какви са задълженията им тогава?
— Зависи от общоятелствата. Някои надзирават робите, другите вършат това и други работи. Но тошно сега, гошподин Вожан, и аж самият се нуждая от един книговодител. Току-що закупих нова партида роби и не бива да нарушавам закона. Обикновено на моите книговодители плащам петдесет фунта ощровни на година, но, ако вие се съгласите да приемете длъжноща, готов съм да покаша заплатата ви — за хатъра на шишо ви — на що фунта годишно. И ще бъдете продоволщвуван с всишко ощанало. Какво ще кажете, гошподин Вожан?
Неочакваното предложение накара младия англичанин да се замисли. Но не задълго. Неговото отчаяно, бездомно положение се натрапи твърде настойчиво в съзнанието му и го накара да не се двоуми много.
Сто фунта на година, макар и „островни“, бяха повече, отколкото по всяка вероятност биха му предложили другаде. Те бяха много повече, отколкото очакваше. Срещу тях едва ли трябваше да изпълнява много тежки задължения. Наистина той не знаеше нищо за чифликчията, който искаше да го вземе при себе си на работа. Хърбърт не бе пропуснал да забележи неговата отблъскваща физиономия, но след радушния прием, който му бе оказал този човек, Не можеше да се очаква нещо много лошо от негова страна. Най-после какво значение имаше кой ще бъде господарят? Момъкът нямаше възможност да придиря много чий хляб ще яде. В неговия случай се намеси и едно друго съображение, толкова слабо и смътно, че той почти не си даде сметка за съществуването му, но и то беше една подбуда да се съгласи и може би по-силна от всичко друго. С или без останалите доводи, то го накара да даде положителен отговор.
След кратка съпротива относно условията, които Хърбърт намираше много щедри, той прие длъжността и от тоя миг Щастливата долина стана негов дом.
Глава XXXIX
ЗАГОВОРЪТ НА ЕДИН БАЩА
Джейкъб Джесурън никога не проявяваше някаква щедрост, ако не очакваше от нея печалба. Той спадаше към ония сметкаджии, които дават кокошка за кон.
Защо стана той господар и покровител на младия англичанин, един отблъснат скитник, неспособен да му се отплати? На какво се дължаха износните условия, които ни бе предявил, ни заслужил Хърбърт Воуан? — Да си признаем истината: той не беше от тестото на хората, родени да бъдат надзиратели на роби.
Не ще и дума, че евреинът имаше някакъв заден план, но, както по много други въпроси, той прикриваше замислите си. В своя кроеж той посвети едва наполовина дори своята „шкъпа Жудит“, макар и един разговор между бащата и дъщерята да разбуди някои подробности, които и позволиха да го отгатне.
Беседата се поде на утрото след пристигането на момъка в чифлика и се отнасяше главно до начина, по който обитателите на Щастливата долина, и по-специално Джудит, следваше да се отнасят с новия книговодител.
— Проявете към младежа особено внимание, Жудит, милишка! Не пещи усилия да му се понравиш.
— Защо именно към него, татко?
— Хм… Жудит, говори нишко, моля те. Да те не шуе, ше викаш така. Тия млади англишани не са жвикнали ж нашите крясъци. Имам си ожнования да ишкам да бъдеш любежна ж него.
— Какви? Защото е племенник на Воуан Суетния ли? Тия ли са съображенията ти, рави?
— Казах ти да говориш тихо. Той е в щаята си и може да ни шуе. Една думишка само като тая и може да обърка вшишко.
— Добре, татко. Ще говоря шепнешком, щом искащ. Но какво кроиш? Надявам се, че ще ми кажеш.
— Ще ти го кажа, Жудит. Но не тошно сега. Имам една идея, дъще, велика идея! Ако вшишко потръгне, както трябва, Жудит ще бъде най-богатата жена в Жамайка.
— Нямам нищо против да бъда най-богатата жена в Ямайка с принц за лакей! Кой не би завиждал на Джудит Джесурън, дъщерята на търговеца на роби?
— Шакай! Една думишка и по тоя въпрош. В негово присъствие трябва да се говори колкото може по-малко за роби. Не трябва да вижда как се бият тук те ж биш, докато жвикне поне. Трябва да кажа на Рейвънър да се въждържа. Жная, ше не един англишанин е напущал жлужбата си само заради това. Той изобщо няма какво да се мота по пасищата. Ще се погрижа за това. Но, шкъпа Жудит, вшишко зависи от тебе главно и жная, ше ти можеш, щига да поишкаш.
Читать дальше