Майн Рид - Оцеола

Не след дълго пак попаднахме на следи от кон. Явно, бяха следите на ездача, когото току-що бяхме преследвали. По всичко личеше, че той беше минал оттук, преди да го видим. Следите идваха в права линия от мястото, към което бяхме се отправили ние.

Разгледах отпечатъците. Забелязах, че са мокри. Краищата им бяха просмукани с вода. Водни капки личаха и по сухите листа край следите. Значи ездачът бе преплувал реката.

Тези факти ме накараха да се замисля. Какво е търсил индианецът от другата страна? Ако е бил Оцеола, както предполагах, какво е правил там? В тези смутни времена всеки индианец, който се приближи до поселището, рискува живота си. Очаква го сигурна смърт, ако го открият и хванат. Следователно индианецът, който и да е бил, е имал основателни причини да отиде от другата страна. Какви причини? Ако е бил Оцеола, какви са били подбудите му? Бях озадачен. Не ми идваше нищо друго наум, освен че младият вожд е отишъл отвъд реката, за да разузнава, което не е недостойно деяние за индианците.

Това бе твърде вероятно. И все пак не можех да го повярвам. Изведнъж над мене като че се надвеси облак. Някакво неопределено предчувствие започна да гнети душата ми. Сякаш някакъв демон шептеше в ушите ми: „Не, не е така!“

Конникът сигурно е прекосил реката. Но все пак да проверим!

Ние бързо продължихме да яздим по следата.

След няколко минути излязохме на брега. Следата водеше началото си от водата. Наблизо нямаше други отпечатъци от копита. Да, той е бил оттатък реката.

Пришпорих коня си, хвърлих се във водата и преплувах на другия бряг. Моят приятел ме последва, без да задава въпроси.

Излязохме на отсрещния бряг. Скоро открих отпечатъците от копитата на черния кон и мястото, гдето той е навлязъл в реката.

Продължих по следите, без да се спирам. Галахър и Джейк яздеха подире ми.

Галахър, учуден от моята настойчивост, ми зададе няколко въпроса, на които аз отговорих несвързано. С всяка измината минута предчувствията ми ставаха все по-мрачни. Сърцето ми биеше бързо и изпълваше гърдите ми със странна и неописуема болка.

Следата ни заведе до една малка полянка сред горичка от магнолии. Там тя свършваше. Бяхме стигнали края й. Машинално разгледах земята. Седях като замаян на седлото си. Мрачните предчувствия бяха изчезнали. Изместиха ги още по-черни мисли. Земята бе покрита с отпечатъци от копита на коне, които са спирали тук. Повечето от отпечатъците принадлежаха на черния кон. Но имаше и други, два пъти по-малки — следи от малко пони 91 91 Пони — порода дребни коне. Б.пр. .

— Божичко, масса Джордж — промърмори Джейк, като приближи и се наведе към земята. — Вижте там! Това е следа от малката Бяла лисица. Сигурно мис Вирджиния е била тук!

Свят ми се зави и аз за малко не паднах от седлото. Но необходимостта да скрия мислите, които ме вълнуваха, ме накара да остана твърд. Има съмнения, които не можеш да споделиш и с най-близкия си приятел. А такива бяха моите съмнения, ако изобщо можеха да бъдат назовани така. За нещастие аз бях вече убеден.

Видях, че Галахър е озадачен. Не толкова от следите, колкото от вълнението, което те причиниха у мене. Той бе забелязал моето възбуждение, докато яздехме по следите. Сега, когато стигнахме на полянката, той видя бледото ми лице и устните ми, треперещи от чувства, които му бяха неизвестни.

— Какво има, Джордж, моето момче? Смяташ, че червенокожият е направил някаква мръсотия? Дошъл е да шпионира в плантацията ти?

Въпросът му ми помогна да изляза от затрудненото положение. Той ми подсказа отговор, в който аз не вярвах.

— Много е вероятно — отвърнах, като се стараех да прикрия смущението си. — Изглежда, че индиански шпионин поддържа връзка с някой от нашите негри, тъй като следите са на едно от понитата в плантацията. Някой от тях е идвал тук, за да срещне индианеца, макар че не е лесно да разберем с каква цел.

— Масса Джордж — обади се Джейк, — никой друг не язди Бялата лисица освен…

— Джейк — прекъснах го аз остро. — Бързо върви към къщи и им съобщи, че идваме. Бързай, приятелю!

Заповедта ми бе казана с тон, който не търпеше отлагане. Той я изпълни без колебание. Преди да довърша думите си, Джейк пришпори кобилата и бързо потегли към дома. От моя страна това бе просто маневра. Няколко секунди преди това нямах никакво намерение да го изпращам да предизвести за пристигането ми. Знаех какво щеше да каже простодушният ми ординарец: „Никой друг не язди Бялата лисица освен мис Вирджиния“. Прибягнах до тази хитрост, за да не му позволя да се доизкаже. Погледнах към Галахър, когато Джейк изчезна от погледите ни. Той бе човек с открито сърце и винаги си казваше какво му е на душата — не можеше да крие тайните си. По червендалестото му лице рядко се четеше подозрение. Но сега забелязах, че е озадачен, и се почувствах неудобно. И двамата обаче не казахме нищо.