Майн Рид - Оцеола

Моята красива сестра! Тя никога не бе изглеждала по-красива от сега. Бузите й бяха зачервени от вятъра, златните й плитки падаха край тях. Но нейната красота не ме радваше. В очите ми тя бе прегрешил ангел.

Погледнах към Галахър, когато се смъкнах от седлото си. Разбрах, че е отгатнал всичко. Нещо повече, изразът на лицето му показваше, че страда толкова, колкото страдах и аз. Верният и изпитан приятел бе разбрал мъката ми. Сега той знаеше причината. Лицето му изразяваше дълбоко състрадание към моето нещастие.

Прегръдката на майка си приех със синовна топлота, а на сестра си мълчаливо, почти студено. Майка ми забеляза това и се учуди. Галахър също поздрави Вирджиния сдържано. Това не мина незабелязано и за двете.

От четиримата ни сестра ми се чувстваше най-малко неловко. Всъщност тя изобщо не се чувстваше неловко. Напротив, говореше свободно, очите й радостно блестяха, сякаш наистина бе доволна, че сме пристигнали.

— Разхождала си се на кон? — попитах аз спокойно, като че ли отговорът й ми бе безразличен.

— По-скоро кажи на пони. Малката Лисичка едва ли заслужава такова гордо название. Излязох малко на въздух.

— Сама?

— Съвсем сама. Сам-самичка, както казват негрите.

— Не е ли опасно?

— Защо? Аз често излизам сама. От какво да се страхувам? Ловците са прогонили надалеч вълците и пантерите, а Бялата лисица лесно може да избяга от мечка или алигатор.

— В горите се срещат същества, по-опасни от дивите зверове.

Наблюдавах старателно израза на лицето й, когато казах тези думи, но то не се промени ни най-малко.

— Какви същества, Джордж — попита тя проточено, наподобявайки начина, по който аз изрекох последните думи.

— Червенокожи, индианци — отговорих рязко.

— Глупости, братко. Няма индианци по тези места. Поне — добави тя с явно колебание — няма индианци, от които да се страхуваме. Нали ти писах. Ти току-що пристигаш от места, където те са враждебно настроени и където, предполагам, зад всеки храст се крие индианец. Недей забравя, Джорджи, че си пътувал дълго и че ако не си довел диваците със себе си, тук няма да ги намериш. И така, джентълмени, довечера можете да спите, без да се страхувате, че може да ви събуди бойният индиански вик: „Йо-хо-ехи“!

— Уверена ли сте, мис Рандолф? — запита Галахър, който се присъедини към разговора, изоставяйки ирландското си произношение. — Брат ви и аз имаме основания да смятаме, че някои от индианците, които надават бойния вик, не се намират много далеч от поселището на Суони.

— Мис Рандолф! — засмя се и сестра ми. — Откъде сте научил това учтиво обръщение, мистър Галахър? Сигурно отдалече го носите, толкова ми е чуждо. Наричахте ме Вирджиния, Върджини или просто Джин, а сега изведнъж — мис, за което ви се сърдя, мистър Галахър, и ще продължавам да ви се сърдя, докато не престанете да ме наричате така. Какво ви е? Само три месеца не съм се срещала с вас, мистър Галахър, а няма и два месеца, откакто сме се разделили с Джордж, а ето ви и двамата — единият говори тържествено като Солон 92 92 Солон — велик атински законодател. Б.пр. , а другият дълбокомислено като Сократ 93 93 Сократ — древногръцки атински философ. Б.пр. . Джордж, струва ми се, че ако се разделим още веднъж, и ти ще започнеш да ме наричаш мис Рандолф. Изглежда такава е модата във форта. Хайде, господа, бъдете искрени — добави тя, като удари с камшик по перилото на верандата, — съобщете ми причините за тази „метаморфоза“, защото иначе, помнете ми думата, няма да ви дам да се нахраните, докато не ми кажете.

Необходимо е да изясня какви бяха отношенията между Галахър и сестра ми. И майка ми и сестра ми го познаваха. Те се бяха срещнали с него по време на престоя си на север. Разбира се, Вирджиния го бе виждала по-често от майка ми. Като мой почти неотлъчен приятел той се беше сприятелил с Вирджиния. Бяха толкова близки, че дори се обръщаха един към друг с умалителни имена. Затова ми бе съвсем ясно защо сестра ми гледаше на обръщението „мис Рандолф“ като на доста студено обръщение. В същото време разбирах защо той се бе обърнал така към нея.

В миналото имаше известно време, когато ми се струваше, че приятелят ми е влюбен във Вирджиния. Това бе скоро, след като ги запознах. После, реших, че съм се лъгал — те не се държаха като влюбени. Отношенията им бяха твърде приятелски, за да може да са влюбени. Те се закачаха, лудуваха заедно, четяха весели книги и се смееха, по цели часове бърбореха за дребни работи, измисляха си прякори. Рядко, когато бяха заедно, те се държаха сериозно. Всичко това бе толкова различно от схващанията ми за държанието на влюбените, толкова различно от това, което аз бих правил, че престанах да подозирам, че се обичат. Започнах да гледам на тях като на същества, които се разбират, чиито сърца са свързани с дружба, но не и с любов.