Майн Рид - Оцеола

Решиха, че е уместно да съберат войници и от поселищата край река Суони — моя роден край. Възложиха изпълнението на тази задача на Галахър, а мене назначиха за негов лейтенант.

С голяма радост посрещнах заповедта. Щях да се отърва от еднообразната служба на фортовия гарнизон, която ми бе омръзнала. Още повече се зарадвах на възможността да прекараме по-дълго време у дома, за което вече копнеех.

Заедно с мене се радваше и Галахър. Страстен ловец, прекарал целия си живот сред градските стени или във фортовете по атлантическото крайбрежие, той рядко бе имал щастието да ходи на лов за лисици или елени. Обещах му, че ще може да ходи на лов, колкото душата му иска, тъй като горите на Суони изобилстват с всякакъв вид животни.

Затова с готовност приехме мисията да наберем новобранци. Сбогувахме се с другарите от форта и потеглихме с леки сърца и приятни предчувствия. Не по-малко се радваше и Черният Джейк, комуто бе домъчняло за „старата плантация“.

Индианците още не бяха извършвали нападения в района на река Суони. Тя се намираше далеч от поселищата на враждебно настроените племена или поне вън от обсега на досегашните нападения. Жителите на поселищата край реката стояха спокойно по домовете си и се чувствуваха в безопасност, но все пак съставиха отряд от доброволци и патрули, които постоянно сновяха насам-нататък.

Често получавах писма от майка си и Вирджиния. В тях не се чувствуваше никакво безпокойство. Сестра ми особено бе сигурна, че индианците изобщо няма да ги тревожат.

Общо взето, аз не бях толкова спокоен и затова изпълних с най-голяма готовност заповедта да тръгна за плантациите край река Суони.

Скоро ние галопирахме по горския път и се приближавахме към местата, където премина моето детство. Този път не се натъкнахме на никаква засада. Въпреки това бяхме предпазливи. Потеглихме един час след издаването на заповедта и вероятно враговете ми не бяха узнали за движенията ми. Със смелия Галахър до мене и следван от моя верен оръженосец, нямаше защо да се страхувам от открито нападение на бели.

Страхувах се само да не се натъкнем на червенокожи, тъй като червенокожите бяха сега наши открити врагове. Такава опасност съществуваше и ние взехме всички предохранителни мерки да избегнем подобна среща.

На няколко места открихме пресни следи от индианци. В калта личаха отпечатъци от мокасини и подкови.

На едно място намерихме остатъци от огън, който още пушеше, а наоколо следи от червенокожи. Група индианци бе лагерувала там.

Не срещнахме нито бели, нито червенокожи, докато не преминахме запустялата плантация край потока и приближихме брега на реката. Там за пръв път видях човек. Беше някакъв конник. От пръв поглед разбрахме, че е индианец. Той се намираше на голямо разстояние и не можехме да различим чертите на лицето му. Но дрехите, държанието му, червеният пояс и гамаши и преди всичко щраусовите пера, които се вееха над главата му, показваха, че е семинол. Той яздеше голям вран кон и току-що бе излязъл от гората на откритото място, до което бяхме стигнали и ние. Изглежда конникът ни видя в същия миг, в който и ние го съзряхме. Той явно желаеше да избегне срещата.

След като ни разгледа, индианецът обърна жребеца, препусна в галоп и отново се скри в гората.

Галахър непредпазливо пришпори коня си и го последва. Аз щях да го посъветвам да не тръгваме след него, но ми се стори, че конникът е Оцеола. В такъв случай нямаше никаква опасност, а освен това от приятелски чувства желаех да срещнем младия вожд, за да си поговорим. С такива намерения аз също пришпорих коня ш последвах в галоп приятеля си. Джейк препусна след мене.

Бях почти сигурен, че непознатият конник е Оцеола. Стори ми се, че познах щраусовите пера, а пък и Джейк ми бе казал, че младият вожд язди хубав черен кон. По всяка вероятност това бе той. Исках да извикам на Оцеола да спре, препуснах напред и задминах Галахър, чийто кон бе по-бавен от моя.

Скоро навлязохме в гората, в която бе изчезнал конникът. Видях пресните следи, но нищо друго. Извиках високо името на младия вожд. Казах и кой го вика, но единственият отговор бе ехото на гората.

Яздих по следите известно време, като продължавах да викам. Никой не ми отвърна. Конникът или не желаеше да отговори на виковете ми, или пък вече се намираше толкова надалеч, че не долавяше какво казвам.

Разбира се, нямаше да го настигна, ако той сам не пожелаеше да спре. Цяла седмица можеше да яздим по следите му, без да го догоним. И Галахър и аз разбирахме това и се отказахме от преследването. Отправихме се към пътя с намерение да продължим, но аз си спомних за една по-пряка пътека, която водеше до пристана на реката. Отправихме се към нея.