Майн Рид: Оцеола

Linda Florida! Прекрасна страна на цветята!

С тези думи те приветства смелият испански авантюрист, застанал на носа на своя кораб, който пръв съзря твоите брегове.

Бе Връбница — празникът на цветята — и набожният кастилианец видя в тебе подходящ символ на празника. Обладан от благочестиви мисли, той ти даде това достойно име, което наистина заслужаваш.

Оттогава минаха триста години. Три пълни столетия се изтърколиха от часа на твоето кръщение, но ти и днес достойно носиш името си. И днес цветята ти цъфтят с ярки цветове както в часа, когато Леон 1 1 Леон — Хуан Понсе де Леон — испански мореплавател, достигнал пръв до Флорида в 1612 г. Б. пр. стъпи на твоя бряг — така ярки, както в мига на твоето сътворение.

Лесовете ти са все още девствени и непокътнати; саваните — свежи и зелени; горичките — тези ароматни горички от ананасови и портокалови дървета, от мирта и магнолия — са все така уханни. Все още сияе из твоите равнини небесносинята иксия; все още бляскат в твоите води златистите езерни лилии; над мочурищата се извисяват огромни кипариси, гигантски кедри, каучукови и лаврови дървета; все още по полегатите склонове от сребрист пясък се полюшват дълголистни борове, преплели зеленината си с разперените листа на палмата. Необичайно съчетание на растителността — представителите на Севера и на Юга, на мраза и на топлика събрани тук, в тези области на умерен климат — изправени един до друг и преплели клони!

Linda Florida! Кой може да те съзерцава, без да се вълнува от особени чувства, без да се убеди, че си благословена земя? Когато те гледа, човек престава да се чуди на вярата, на оная безгранична вяра на някогашните авантюристи, че от твоите недра блика изворът на младостта, водите на вечния живот.

Няма нищо чудно в това, че повярваха и подкрепиха тая очарователна мечта; нищо чудно, че една толкова примамлива мисъл намери многобройни последователи. Хиляди се стекоха отдалеч, за да се подмладят в твоите кристални потоци. Хиляди се стремяха към това с много по-голям копнеж, отколкото към белия метал на Мексико и жълтото злато на Перу. Вместо да се подмладят, хиляди остаряха или загинаха, преследвайки измамния си блян. И все пак в това няма нищо чудно!

Дори и сега на човек му се струва, като че ли това не е празен блян, а в онзи пълен с романтика век е било още по-лесно да повярва. Бяха открили нов свят, не беше ли естествено да се появи и ново схващане за живота? Човек виждаше страна, където листата никога не окапват и цветята никога не увяхват. Цветята вечно цъфтяха, вечна бе песента на птиците. Нямаше зима. Нищо не напомняше за смърт или разрушение. Естествено бе да се породят мечти и лесно бе да се повярва, че в такава прекрасна земя човек също може да бъде безсмъртен.

Заблуждението отдавна се разсея, но красотата, която го бе породила, остана. Ти, Флорида, си все същата, ти и сега си истинска земя на цветята. Твоите дъбрави са все така зелени, твоето небе е все така ясно, твоите води — все така прозрачни. Твоята красота не се е променила.

Но аз виждам, че все пак нещо се е променило. Сцената е същата, но героите са други. Къде е червената раса, къде са твоите червенокожи деца, закърмени от твоята гръд? Няма ги. По твоите поля виждам бели и чернокожи, но не и червенокожи — европейци и африканци, но не и индианци. Няма нито един от потомците на древния народ, който някога те населяваше. Къде са те сега?

Няма нито един от тях. Те всички са си отишли. Те вече не стъпват по осеяните с цветя пътеки, канутата им не порят кристалните рекички, напоеният с ухание зефир не разнася техните гласове, тетивата на техните лъкове не звънтят сред дърветата — те се разделиха с тебе завинаги и отидоха надалеч.

Но не по своя воля си отидоха. Та кой би те напуснал по свое желание? Не, прекрасна Флорида, твоите червенокожи деца ти останаха верни и те напуснаха с горчиво нежелание. Те дълго се съпротивяваха и не искаха да се отделят от любимите места, където бяха прекарали своята младост. Те дълго водеха отчаяната битка, която ги прослави завинаги. Изгонването им струваше на бледоликите цели армии и продължителни, тежки борби. Индианците си отидоха, но насила — откъснаха ги от твоята гръд като вълчета, изтръгнати насила от вълчицата, и ги отправиха в далечна страна на запад. Скръбни бяха сърцата им и бавни стъпките им, когато се отправиха към залязващото слънце. Те вървяха безмълвно или плачеха. Нито един от тях не отиваше доброволно в изгнание.