Майн Рид - Оцеола

Поехме по пътеката, по която тръгна Джейк. Тя бе проправена от добитък и затова бе твърде тясна, за да яздим един до друг. Галахър ме пусна напред да водя. Продължихме да яздим безмълвно. Нямаше нужда да направлявам коня си. За него това бе познат път. Знаеше къде отива. Оставих го да се движи сам.

Към пътеката погледнах само веднъж или два пъти. Видях следите на понито в двете посоки, но не им обръщах повече внимание. Знаех откъде идват и накъде водят.

Бях твърде зает с мислите си, за да обръщам внимание на нещата около мене.

Дали не е бил някой друг, а не Вирджиния? Кой друг? Джейк искаше да каже, че никой друг освен сестра ми не язди Бялата лисица. Никому в плантацията не бе позволено да язди нейното любимо мъничко жребче.

Да, но аз си спомних едно изключение. Бях виждал Вайола върху седлото му. Може би Джейк щеше да спомене нейното име, ако бях позволил да се доизкаже. Дали е била Вайола?

Но с каква цел се е срещала с вожда на семинолите? А нямаше и следа от съмнение, че човекът, който е яздил понито, се е срещал с индианеца. Следите говореха съвършено ясно.

За какво ли пък квартеронката ще се срещне с него? Разбира се, няма за какво. Защо пък „разбира се“? Откъде да знам. Отсъствах дълго време. Много необикновени неща, много промени може да са се случили през това време. Отде да знам, на Вайола може би й е омръзнал чернокожият й любим и е погледнала благосклонно към представителния вожд. Без съмнение тя е имала възможност често да го вижда, тъй като няколко години бяха минали след отпътуването ми по света, преди да изгонят семейството Пауел от плантацията им. Тази мисъл ми припомни една незначителна случка от деня, в който младият Пауел за първи път се появи сред нас. Вайола беше се възхитила от красивия младеж. Спомням си, че това много ядоса Черния Джейк, че сестра ми също се ядоса и се кара на Вайола, сякаш тя си позволява да дразни своя предан любим. Вайола бе красавица и като повечето красавици — кокетка. Може би предположенията ми са верни. Тези мисли ме утешаваха, но… Жалко за бедния Джейк.

Друго незначително обстоятелство потвърждаваше предположенията ми. В последно време бях забелязал промяна в държанието на ординареца ми. Той не бе така весел както преди. Изглеждаше замислен, сериозен и безразличен.

Дай Боже това да е обяснението!

Имаше и друго предположение, което също пораждаше надежди. Ако то се окажеше вярно, щях да бъда още по-доволен, тъй като изпитвах силни приятелски чувства към Черния Джейк.

Второто предположение бе просто това, което Галахър подметна. Някой от негрите може да е „откраднал“ Бялата лисица, макар че им бе забранено да я яздят. Това бе и възможно, и вероятно. Може би сред негрите в плантацията ни има недоволни, които са във връзка с враждебно настроените индианци. Недоволници се срещат във всяка плантация. Мястото на срещата се намираше на около една миля от къщата. Естествено, по-приятно е човек да премине разстоянието на кон, отколкото пеш. Пък и не е трудно крадецът да задигне понито от пасището без страх, че ще го забележат. В края на краищата ездачът може да е бил някой едър и черен негър. Дай Боже това да е истинското обяснение! Едва си помислих това, когато очите ми случайно се спряха на един предмет, който разби на пух и прах всички мои теории и отново накара сърцето ми да се свие от болка.

Край пътеката растеше рошково дърво. Клоните му се простираха над нея. На един от шиповете, подухвана от ветреца, се полюшкваше панделка, тънка копринена панделка — едно от необходимите украшения в тоалета на дама.

За мене панделката бе тъжна гледка. Всичките ми надежди рухнаха, като я видях. Никой негър, нито даже Вайола не можеше да остави такава следа. Потръпнах, когато преминах край развяващото се парче коприна. Надявах се, че приятелят ми няма да я забележи, но той я видя. Тя бе на толкова явно място, че човек не можеше да я отмине. Бях извърнал очи назад. Видях, че Галахър се протегна, взе парчето плат от клона и го погледна изпитателно и озадачено.

Страхувайки се, че може да ме догони и да започне да ме разпитва, аз пришпорих коня си в галоп, като едновременно му извиках да ме следва.

След десет минути достигнахме поляната и спряхме пред къщи. Майка ми и сестра ми бяха излезли на верандата да ни посрещнат. Поздравиха ни с добре дошли.

Но аз не чух техните думи и не им обърнах внимание. Очите ми бяха заковани във Вирджиния — върху дрехите й. Тя бе облечена в костюм за езда. Шапката с пера все още стоеше на главата й.