Майн Рид - Оцеола

Оцеола изигра чудесно ролята си. Свирепият гняв от предишния ден бе заменен от безропотна примиреност. Сякаш една нощ, прекарана в караулното помещение, гладът и оковите бяха укротили гордия дух и сега той бе готов да приеме условията, които щяха да възстановят свободата му. Поне пълномощникът повярва в това.

Донесоха договора. Оцеола го подписа, без да каже ни дума. Свалиха веригите, отвориха широко вратата на затвора му и позволиха да си отиде. Томпсън бе победил или поне така си мислеше.

Това наистина бе само заблуда. Той не забеляза тънката подигравателна усмивка, която играеше по устните на Оцеола, когато вождът излезе навън. Иначе едва ли щеше да бъде толкова сигурен, че е победил.

Пълномощникът обаче нямаше възможност да се наслаждава дълго на приятното си заблуждение.

С горди крачки младият вожд се отправи към гората, следван от погледите на всички. Когато стигна до дърветата, той се обърна с лице към форта, откачи от колана лъскавия си нож, размаха го над главата си и предизвикателно извика бойния зов:

— Йо-хо-ехи!

Дивият вик достигна до ушите ни. След като извика три пъти, Оцеола се обърна, скочи между дърветата и изчезна от нашите погледи.

Кой можеше да се съмнява в смисъла на тези викове? Даже самомнителният пълномощник разбра тяхното значение: „Война до последна капка кръв“. Той бързо заповяда да се изпратят преследвачи.

Група въоръжени войници се втурваха навън. Те се впуснаха по пътеката, по която бе поел току-що освободеният пленник.

Преследването се оказа безплодно. След повече от час напразно търсене войниците се върнаха във форта в пълен безпорядък.

Ние с Галахър останахме цяла сутрин в квартирата ми, очаквайки заповед за арестуване. За наше най-голямо учудване тя не дойде. След известно време научихме защо. Първият ми противник не се върнал във форта след поражението. Занесли го в къщата на един негов приятел на няколко мили оттук. Това отчасти потули скандала. Другият се появил с превързана ръка, но хората останали с впечатление, както Галахър научи, че конят му се блъснал в едно дърво. Явно бе защо словоохотливият инвалид не откри истинската причина за „случайното си нараняване“. Аз мълчаливо одобрих решението му. Не открих никому освен на приятеля си какво се бе случило и мина дълго време, преди хората да научат за втория дуел.

Често се срещах с адютанта по служба и трябваше да говорим, но разговорите ни винаги имаха официален характер. Не е необходимо да добавям, че и двамата се държахме рязко и сдържано един към друг.

Скоро обстоятелствата ни разделиха. Доволен бях, че повече нямаше да срещам човека, към когото изпитвах дълбоко презрение.

В продължение на няколко седмици след съвета във форт Кинг в страната като че ли цареше спокойствие. Бе минал часът на преговорите. Наближаваше часът на действията. Главната тема на разговор сред белите бе как ще действат индианците. Дали ще се бият, или ще отстъпят? Мнозинството смятаха, че ще се подчинят.

Бяха им дали известно време да се подготвят за преследването. Изпратиха куриери до всички племена и определиха деня, в който индианците трябваше да докарат конете и добитъка си във форта. Щяха да ги продадат на търг под надзора на правителствения пълномощник. Собствениците щяха да получат добра цена за тях, след като пристигнат в новите си домове на запад. По същия начин обещаха да постъпят с плантациите, домовете, допълнителните сгради и т.н. Определеният ден дойде, но за неудоволствие на пълномощника очакваните стада не се появиха и трябваше да отложат разпродажбата.

Това, че индианците не доказаха стадата си, показваше какво трябва да очакваме. Скоро индианците разкриха по-осезателно намеренията си. Спокойствието, което цареше няколко седмици, бе само злокобно затишие пред буря. Последваха отделни сблъсъци. Отначало те приличаха на далечни гръмотевици — предвестници на приближаващите кървави битки.

Както обикновено белите започнаха нападенията. Неколцина бели видели трима индианци на лов извън границите на резервата: те ги хванали, завързали ги с ремъци и ги затворили в една конюшня; държали ги три дни и три нощи, докато група от тяхното племе научили за своите затворени другари и им се притекли на помощ; завързала се схватка, в която били ранени няколко индианци; белите избягали и пленниците били освободени.

„Като ги извели на светло, техните приятели видели жалка картина — цитирам достоверни източници — ремъците, с които били завързани тези бедни хорица, се врязвали в плътта им. За известно време те не можели нито да стоят на краката си, нито да ходят. Били загубили и доста кръв. Не им давали храна по време на пленничеството. Така че човек лесно може да си представи каква ужасна картина на страдание са представлявали.“