Майн Рид - Оцеола

Това е било добре известно на Рингоулд, когато той твърдеше тъкмо обратното. Думите му са имали само една цел — да ме уязвят. Едва ли би могъл да подбере по-подходящ момент за това.

Имах голямо желание да узная и нещо друго. Сигурно Маюми със своя остър усет можеше да помогне. Освен това някога девойките доверяваха тайните си една на друга. Искаше ми се да узная какви връзки са съществували между сестра ми и нейния брат, но колкото и силно да беше желанието ми, аз се въздържах да я попитам.

А говорихме и за двамата — особено за Вирджиния. Маюми си спомняше с нежност за сестра ми и ме разпитваше надълго и широко за нея. Чула, че Вирджиния била по-красива от всякога и превъзхождала всички с качествата си. Попита ме дали сестра ми си спомня за разходките и техните забавления, за онези щастливи часове на острова.

„Може би, мислех си аз, тя твърде добре си спомня за тях.“

Този разговор ми причиняваше болка.

Обърнахме мислите си към бъдещето. Миналото ми се струваше светло като небето, но облаци затъмняваха бъдещето.

Говорихме за това, което най-силно ни вълнуваше в момента — за задържането на Оцеола. Колко време ще трае? Какво може да се направи, за да се скъси колкото е възможно повече?

Обещах да направя всичко възможно и имах намерение да изпълня обещанието си. Бях твърдо решил да не оставя камък върху камък, но да освободя пленения вожд. Бях решен да прибягна до хитрост, ако правото не възтържествува. Бях решил, че трябва да го освободя дори с риск да бъда опозорен, да загубя службата си, да загубя и живота си.

Не бе необходимо да й се кълна, че ще го направя — тя ми вярваше и без това. Чувство на признателност озаряваше влажните й очи. Безмълвното притискане на пламналите от любов устни бе за мене по-сладко, отколкото каквито и да са благодарности, изказани с думи. Време бе да се разделим. Луната показваше, че е полунощ. На билото на хълма, очертана като бронзова статуя срещу бледото небе, стоеше безумната кралица. Дадохме й знак и тя се присъедини към нас. Още една прегръдка, още едно пламенно докосване на сладките устни, и аз се разделих с Маюми.

Нейната необикновена, но вярна защитница я поведе по тайни пътеки и аз останах сам.

Не можех да се отделя от това свято място и останах още няколко минути, отдаден на възторжени и радостни мисли.

Залязващата луна отново ме предупреди, че е време да си вървя. Превалих хълма и забързах обратно към форта.

Макар и да бе много късно, реших да посетя пленника, преди да си легна. Плановете ми не търпяха отлагане. Освен това твърде вероятно бе да загубя свободата си още на следния ден. Два дуела в един ден, двама ранени противници — и двамата приятели на командира, а аз — човек почти без връзки, след всичко това малко вероятно бе, че ще ме оставят „безнаказано свободен“. Сигурен бях, че ще ме арестуват. Може би щеше да ме съди и военен съд. Имаше голяма вероятност дори да ме разжалват.

Макар и да гледах равнодушно на каузата, която бях призван да защищавам като офицер, все пак не можех спокойно да приема един такъв изход. Вярно е, че нехаех за службата си. Можех да мина и без нея, малцина са безразлични към мнението на околните. Никой не би желал да носи клеймото на позора, независимо от това, дали е виновен, или не. Колкото и да не се грижи за себе си, човек не може с леко сърце да пренебрегне последствията, които ще се отразят на семейството и близките му.

Галахър бе на друго мнение по въпроса.

— Нека те арестуват и разжалват! Прати ги да вървят по дяволите! Що те е грижа, моето момче? Ако бях на твое място, с такава плантация и цял полк негри, щях да плюя на службата и да започна да отглеждам захар и тютюн. Кълна се в свети Патрик, така щях да направя!

Утешителната реч на приятеля ми не ме успокои. Аз съвсем не бях весел, когато потеглих към тъмницата на пленника, за да прибавя още по-основателни доводи за моето „разжалване“.

Заварих младия вожд на Червените пръчки неспокоен и разгневен. От време на време той изричаше страшни заплахи — приличаше на току-що заловен орел, на пантера, попаднала в клопка.

Стаята бе съвсем тъмна. Нямаше прозорец, през който да се промъкне бледото сияние на нощта. А ефрейторът, който ме заведе при него, не носеше нито факел, нито пък свещ. Той се върна в караулното да донесе светлина и ме остави на тъмно.

Чух човешки стъпки. Това бе шумът от крака, обути в мокасини — подобно на тихата стъпка на тигър. Но в същото време се чуваше и острото дрънкане на вериги. Чух дишане, което явно говореше за възбуда, а от време на време и възклицания на свиреп гняв. Чувствувах в тъмнината, че пленникът ходи с бързи, неравни крачки из стаята. Краката му поне бяха свободни.