Майн Рид - Оцеола

— Вещице, ако направиш още една крачка, ще те промуша! Назад! Махай се или ще свърша с тебе!

Решителният му тон показваше, че говори сериозно, но лудата не обърна внимание на предупреждението. Тя продължи да се приближава към него, въпреки че вече се намираше в обсега на лъскавото острие, което я застрашаваше.

В този миг се намерих при тях. Бях се втурнал с извадена сабя, за да предотвратя съдбоносния удар, който можеше да бъде нанесен всеки миг. Исках да спася Хай-Юа, която безразсъдно излагаше живота си на опасност.

По всяка вероятност нямаше да успея, ако той не бе забавил удара си.

Ужасен от зловещия вид на жената, която бе го нападнала, или може би уплашен, че тя ще хвърли змията върху него, адютантът отстъпваше назад, обзет от непреодолим страх.

Като направи така една-две крачки, той се намери на брега на езерото, който бе осеян с камъни, препъна се в един от тях, изгуби равновесие и падна с плясък във водата. На това място езерото беше дълбоко и адютантът изчезна във водата. Може би това спаси живота му. В следващия миг той отново се появи на повърхността и бързо се изкачи на брега.

Той все още държеше сабята си в ръка и разярен се втурна към мястото, където стоеше Хай-Юа. Гневните му проклятия показваха, че бе решил да я посече.

Но сабята му не срещна мекото незащитено тяло на жената, нито на влечугото — то се удари в стоманено острие, твърдо и бляскаво като неговото.

Аз вече се бях спуснал между него и жертвата му и бях успял да попреча на Хай-Юа да си отмъсти. Нападателят се приближи, но заслепен от бяс или по-скоро от водата, която се стичаше по лицето му, той не ме видя. Изглежда откри моето присъствие едва когато сабите ни издрънчаха.

Последва миг на мълчание.

— Вие, Рандолф? — възкликна най-после адютантът изненадан.

— Да, лейтенант Скот. Извинете, че се натрапвам, но когато вашият нежен любовен разговор изведнъж се превърна в разпра, реших, че е мой дълг да се намеся.

— Вие сте подслушвал? Чул сте всичко? Откъде накъде, сър, ще ме следите и ще се месите в работите ми?

— Право и задължение на всички хора е да защитават слабите и невинните от намеренията на така наречените Сини бради 89 89 Синя брада, според приказката на Ш. Перо, било едно същество със синя брада, което се заключвало в кулата си и качвало там телата на убитите си жени. Б.пр. , а вие изглежда сте един от тях.

— Кълна се, че ще съжалявате за тези думи!

— Сега или може би друг път?

— Когато пожелаете!

— Няма по-подходящо време от този момент. Да започваме!

Не си казахме ни дума повече. След миг сабите ни звънтяха в свирепа борба.

Дуелът трая кратко време. След третото или четвъртото нападение промуших противника си в дясното рамо и го обезвредих. Сабята му издрънча върху камъните.

— Раниха ме! — извика той. — Обезоръжен съм — добави, като посочи към падналата сабя — Достатъчно, сър! Удовлетворен съм!

— Но аз не съм и няма да бъда удовлетворен, докато не коленичите върху камъните и не поискате извинение от девойката, която грубо оскърбихте.

— Никога — извика той, — никога! — като изрече тези думи, с които, предполагам, искаше да докаже колко е решителен и смел, адютантът се обърна внезапно и за моя най-голяма изненада избяга от полесражението.

Втурнах се след него и скоро го настигнах. Можех да го пробода в гърба, ако бях кръвожаден, но вместо това се задоволих да го ритна с крак по мястото, което Галахър би нарекъл „задните части“, и след този прощален поздрав го оставих да продължи своето срамно бягство.

За любовта, за сладката младенческа любов под дървото тала…

Това бе гласът на Хай-Юа, която пееше една от любимите си мелодии. После чух друг, по-нежен глас, който произнесе името ми:

— Джордж Рандолф!

— Маюми!

— Хо, хо! Спомняте си един за друг… Още помните… Хинклас. Островът — прекрасният остров, прекрасен за вас, но ужасен в спомените на Хай-Юа. Халуук! Не искам да си спомням — не, не…

За любовта, за сладката младенческа любов под…

Мой беше островът някога. Сега е твой, мико! И твой. Хайнклиц! Мили създания! Останете сами да му се радвате. Нямате нужда от безумната кралица. Ха, ха, кори, кори! Отивам си. Не се страхувайте от шумоленето на вятъра. Не се страхувайте от шепота на листата. Никой не ще се приближи, докато Хай-Юа наблюдава. Тя ще ви пази. Също и Чита мико. Хо, Чита мико!

За любовта, за сладката младенческа любов…

Като запя отново своята песен, безумната изчезна между дърветата и ни остави сами.