Майн Рид - Оцеола

Ясно можех да различа втората сянка. Тя принадлежеше на жена. Правата й походка и свободните й движения показваха, че е млада. Даже сянката й разкриваше съразмерността на формите и грацията на движенията й. Дали бе Хай-Юа? Дали тя бе минала през шубраците и по стъпките на мъжа?

За миг ми се стори, че е така, но скоро разбрах, че съм се заблуждавал.

Мъжът се приближи до дървото. Същият лунен лъч, който преди миг осветяваше Хай-Юа, падна върху му и аз ясно го видях. Бе адютантът.

Той спря, извади часовника си, обърна се към светлината и погледна колко е часът.

Повече не му обърнах внимание. Друго лице се появи в светлината на сребристия лъч — лице, измамно и прекрасно като самата лунна светлина. Това бе лицето, което ми се струваше най-красиво на света — лицето на Маюми.

Това бяха сенките по водата, които Хай-Юа бе обещала да ми покаже — черни сенки в сърцето ми.

Безумна кралице на микосоките! С какво съм заслужил това мъчение? И ти ли си мой неприятел? Да бях твой смъртен враг, едва ли би могла да измислиш по-жестоко мъчение.

Маюми и нейният любовник стояха лице с лице — изкусителят и изкусената. Нямаше съмнение, че са те. Лунният лъч осветяваше и двамата, сега вече не с мека сребриста светлина, а с яркочервен зловещ блясък. Може би така ми се струваше? Може би всичко това бе рожба на трескавото ми въображение? Но не, вярата ми в нейната невинност си бе отишла безвъзвратно. Самият въздух сякаш бе осквернен от нейния грях. Светът изглеждаше хаос от разврат и разруха.

Бях уверен, че присъствам на тяхна предварително уговорена среща. Какво друго можех да мисля? Нито тя, нито той се изненадаха, когато се видяха. Срещнаха се като хора, които и преди това често са се виждали.

Явно, всеки един от тях очакваше другия. Макар и държанието им да не издаваше никакви особени чувства, нямаше нищо, което да покаже, че се срещат за първи път.

Изживявах ужасни минути. Ако страданията на един цял живот можеха да се съберат в един единствен миг, той едва ли щеше да бъде по-непоносим. Кръвта изгаряше сърцето ми. Толкова остра бе болката ми, че едва се въздържах да не извикам.

Със страхотно усилие на волята успях да се сдържа. Овладях нервите си, хванах се здраво за клоните и се притаих на мястото си, решен да узная всичко докрай.

Това беше щастливо решение. Ако в този миг се бях поддал на яростния порив на чувствата и безразсъдно потърсех отмъщение, щях по всяка вероятност цял живот да скърбя. Търпението ми се оказа мой ангел-хранител и развръзката бе съвършено друга.

Аз не се издадох ни с дума, ни с движение, ни с дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?

Чувствувах се като човек, над когото е надвиснал меч. Но като си помисля, струва ми се, че това сравнение е изтъркано и невярно. Мечът ме бе поразил вече. Повече от това той не можеше да ме нарани. Бях парализиран телесно и душевно — претръпнал към всяка болка.

Ни дума, ни движение, ни дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?

Лунната светлина облива Маюми от главата до нозете. Колко е пораснала. Станала е истинска, съвършена жена. Красотата й е расла заедно с годините й. Сега е по-хубава от всеки друг път. О, демон на ревността! Не ти ли стига това, което направи? Не страдах ли достатъчно? Защо ми я показваш в такъв очарователен образ? Да беше белязана от рани, отвратителна, грозна като вещица, да бях я видял в такъв вид, щях да бъда доволен — щеше да подейства като цяр на моята наранена душа.

Но не е така. Лицето й е миловидно и хубаво. Никога преди не е било така хубаво, така нежно и невинно. Не мога да различа никакъв белег на вина по това спокойно лице, ни следа на зло в големите живи очи. И ангелите на небето са красиви, но са и добри. Кой би повярвал, че под такава дивна хубост се крие престъпление?

Очаквах да видя по лицето й отразена нейната невярност. Но аз се разочаровах и някаква радостна искрица проблесна у мене.

Всички тези мисли ме занимаваха само няколко секунди. Мисълта е по-бърза от светкавица. Аз чаках да чуя първите думи, които за моя изненада се забавиха малко. Казвам за моя изненада, защото аз не бих могъл да срещна така хладно моята любима, аз веднага бих изразил чувствата, които ме вълнуват.

Но аз разбирам. Първият порив на страстта се е уталожил, оттеглил се е любовният прилив и срещата вече не е нещо ново за него. Може би вече тя е омръзнала на този долен развратник! Ето, те са съвсем сдържани един към друг. Може би вече са безразлични или между тях е избухнала любовна разпра. О, ако аз бях на негово място, нищо на света не би могло да ми попречи да се хвърля в нейните обятия!