Майн Рид - Оцеола

Нашият дуел се различаваше от обикновените дуели само по оръжието, което използвахме — бихме се с пушки вместо със саби или пистолети. Той ме бе предизвикал на дуел, затова аз имах правото да избера оръжието и избрах пушки. Противникът ми бе доволен, тъй като той не по-зле от мене умееше да си служи с пушка. Избрах това оръжие, защото е най-смъртоносно.

Решено бе дуелът да се състои един час преди залез. Аз сам настоявах толкова скоро да се срещнем от страх да не ни попречат. Мястото бе една равна полянка близо до малкото езерце, където бях видял Хай-Юа. Разстоянието — десет крачки.

Срещнахме се, застанахме с гръб един към друг, зачакахме зловещия сигнал „едно, две, три“, чухме го, бързо се обърнахме и стреляхме.

Чух съскането на оловния куршум, когато префуча край ухото ми, но удар не почувствувах.

Димът се разпръсна. Видях противника си на земята. Не беше мъртъв. Той се гърчеше и стенеше.

Секундантите и неколцина наблюдатели се спуснаха към него. Аз останах на мястото си.

— Е, Галахър? — попитах приятеля си, когато той се върна.

— Отърва се, дяволите да го вземат. Няма да може да си служи с дясната ръка — счупена е костта над лакътя.

— Само това ли?

— Е, ти пък! Не ти ли е достатъчно? Чуй как скимти псето.

Чувствувах се като тигър, който е вкусил кръв, макар сега да не мога да си обясня своята свирепост. Той искаше да отнеме живота ми, аз желаех да отнема неговия. Това заедно с мисълта за Маюми ме подлудяваше.

Не бях удовлетворен и не пожелах да се извиня. Но противникът ми и не предяви такова желание. Той настоя веднага да го отнесат и така свърши цялата работа.

Това бе моят пръв, но не и последен дуел.

Нашите противници си отидоха безмълвно, а заедно с тях и зрителите. Останах сам с моя секундант.

Нямах намерение да си отивам, защото си спомних за поканата на Хай-Юа. Така щях да си спестя още едно идване дотук. По-добре бе да я почакам.

Погледнах на запад и видях, че слънцето се бе скрило зад върховете на дърветата. Скоро щеше да се смрачи. Новата луна бе вече на небето. Може би след няколко минути Хай-Юа щеше да дойде.

Не исках Галахър да присъства на срещата. Казах му, че желая да остана сам.

Другарят ми малко се изненада и озадачи, но тъй като бе добре възпитан, веднага изпълни молбата ми.

— Какво, Джордж, моето момче — каза той, преди да си тръгне. — Нищо ти няма, нали? Да не те тревожи тази дреболия, която се случи? Не си ли доволен? Ей, драги, ти май съжаляваш, че не го уби. Вярвай ми, изглеждаш тъжен и мрачен, сякаш той те е прострелял, а не ти него.

— Остави ме сам, скъпи приятелю! Като се върна, ще узнаеш причината на моята тъга и защо съм принуден да се лиша от твоето приятно присъствие.

— Е, хайде, не е мъчно да отгатна причината — отвърна той с многозначителна усмивка. — Винаги когато мъже си разменят куршуми, е замесена някаква фуста. Но няма значение, моето момче, на Чарли Галахър не му трябват тайни. Той не умее да ги пази. Ясно ми е, че ще намериш по-приятна компания, но внимавай да не попаднеш в по-лоша, а, ей Богу, от това, което ми разправи, разбрах, че има и такава вероятност. Вземи една пищялка. Нали знаеш, че се занимавам с кучета? — Галахър ми подаде една сребърна свирка, която откачи от копчето си. — Ако се случи нещо неудобно или неприятно, мушни я в устата си и я надуй — Чарли Галахър ще долети, преди да си преброил до три. Дано Купидон 86 86 Купидон — в древната митология бог на любовта. Б.пр. помогне на любовта ти! Аз ще отида да убия времето си с една-две чашки, докато се върнеш.

Като каза това, верният ми приятел ме остави сам.

Престанах да мисля за него веднага щом се изгуби от погледа ми. Забравих дори смъртоносната борба, в която преди малко участвах. Маюми — нейната невярност и падение занимаваха мислите ми.

Отначало и през ум не ми минаваше да се усъмня в нещата, които бях чул. Как можех да се съмнявам при наличието на такива неоспорими доказателства — твърденията на хората, които бяха запознати с този скандален случай и на главното действащо лице, чиито усмивки говореха повече от всякакви думи. Тези нагли усмивки на тържество — защо ги отминах, без да го предизвикам на дуел, без да го наругая? Но все още не беше късно — трябваше да го потърся, да поговоря откровено с него и да го накарам ясно да каже „да“ или „не“. Ако каже „да“, тогава ще има втори дуел — по-съдбоносен от първия.

Макар и да бях решил, че ще заставя противника си да даде обяснение, аз и за миг не се усъмних в истинността на това, което ме измъчваше.