Майн Рид - Оцеола

Чарли Галахър бе своенравен човек, но с благородно и чисто сърце. Не беше и глупав. Освен това той никога не прощаваше, когато го „настъпеха“. Той бе прочут като човек, който два-три пъти е участвал в дуели като главно лице или секундант, което му бе спечелило войнственото название „Сражаващият се Галахър“. Знаех си, че преди още да му поискам съвет, той ще каже: „Разбира се, предизвикай мошеника!“

Обясних му защо е трудно да предизвикам Рингоулд.

— Вярно, драги. Тук си прав. Но няма защо да се тревожиш.

— Как така?

— Накарай негодяя той да те предизвика. Така е по-добре. Още повече, че това ти дава право да избираш оръжието.

— А как да го направя?

— Ох, невинното ми момченце! Това е съвсем проста работа! Наречи го лъжец и ако това не му е достатъчно, извий му носа или издухай лулата си в грозната му муцуна. Уверявам те, че това ще свърши работа.

— Ела с мене, моето момче — продължи съветникът ми, когато се приближи към вратата. — Къде да потърсим мистър Рингоулд? Намери ми господина и аз ще ти кажа как ще се справиш с него. Хайде, тръгвай!

Макар и да не одобрявах неговия план, нямах моралната сила да му се противопоставя и последвах навън темпераментния потомък на келтите.

Едва бяхме излезли из вратата, когато видяхме човека, когото търсехме. Той стоеше недалеч от портата и разговаряше с група офицери, между които бе и контето, за което споменах по-рано, познат под подходящото име Франтът Скот. Той бе адютант на командира и същевременно негов роднина.

Посочих Рингоулд на моя другар.

— Човекът с цивилните дрехи — казах му аз.

— О, приятелю, няма защо да си правиш труд да ми го описваш. Познава се какъв човек е по змийския му поглед. Бога ми, неговият поглед е наистина зъл. Този човек сигурно ще свърши на бесилото. Слушай, Джордж, момчето ми — продължи Галахър, като се обърна към мене и заговори с по-сериозен тон. — Изпълни съвета ми точка по точка. Настъпи го най-напред по мазола — не виждаш ли, че ботушите му са тесни? Здравата го натисни. Накарай го да изпищи! Разбира се, ще иска да му се извиниш. Какво друго може да направи? А ти няма да му се извиниш. Това ще свърши цялата работа без повече церемонии. А ако не стане, дяволите го взели, тегли му един ритник по задната част.

— Не, Галахър — казах аз, — не одобрявам плана. Така не може.

— Ама че работа! Защо да не може? Да не искаш да се отметнеш, а? Помисли си: злодей, който иска да те убие и който може някой ден да го направи, ако го изтървеш.

— Вярно, но…

— Стига! Без „но“! Хайде, тръгвай да чуем какво говорят. Да не ми е името Галахър, ако не намеря удобен случай.

Последвах другаря си и се присъединих към групата офицери, без още да съм решил как да постъпя.

Разбира се, нямах намерение да изпълня съвета на Галахър. Надявах се, че разговорът ще вземе такава насока, че сам Рингоулд ще ми даде желания повод, без да става нужда да прибягвам до такива груби средства.

Не се излъгах в надеждите си. Аренс Рингоулд сякаш предизвикваше съдбата си — едва се бях присъединил към групата и той ми даде необходимия повод.

— Щом като говорим за индиански красавици — каза той, — трябва да ви кажа, че никой не е имал такива успехи като Скот. Той играе ролята на Дон Жуан от момента на идването си във форта.

— О! — възкликна един от новопристигналите офицери. — Не съм изненадан. Откакто го знам, той винаги е бил покорител на женските сърца. Едва ли е трудно да спечели сърцето на една индианка човекът, на когото не можеха да устояват красавиците на Саратога.

— Не бъди толкова сигурен, капитан Робертс! Понякога тези горски девойки са много стеснителни в присъствието на нас, бледоликите обожатели. Сегашната любима на лейтенант Скот му струва дълга обсада, преди да я покори. Нали така, лейтенант?

— Глупости! — отговори контето и се захили самодоволно.

— Но в края на краищата тя капитулира, нали? — каза Робертс, обръщайки се към Скот.

Контето не отговори, но самодоволната му усмивка явно изразяваше положителен отговор.

— О, да! — отново се обади Рингоулд. — В края на краищата тя капитулира. Сега разправят, че му била „любимката“ сред всички други.

— А как се казва?

— Пауел, мис Пауел.

— Но как така? Та това име не е индианско.

— Не, джентълмени, уверявам ви, девойката не е дивачка. Тя може да свири и пее, да чете, а също и да пише. Пише очарователни любовни писъмца, нали, лейтенант?

Преди лейтенантът да отговори, един друг офицер попита: