Майн Рид - Оцеола

Сега бе неговият ред да каже думата си. Той стоеше скромно и очакваше да го повикат по име. Към останалите се бяха обърнали по име, тъй като имената им бяха добре известни на пълномощника и преводачите.

Не е необходимо да казвам, че в този съдбовен миг цареше напрегната тишина. Всички — и войници и индиански бойци — очакваха със затаен дъх да видят какво ще стане. Сякаш всеки бе изпълнен с предчувствие, че ще се разиграят някакви решителни събития.

Самият аз бях сигурен, че ще избухне буря и заедно с останалите седях като омагьосан в очакване.

Правителственият пълномощник наруши тишината със следните думи:

— Сега е ваш ред, Пауел. Но преди всичко искам да ви задам един въпрос: вие признат ли сте за вожд?

Тонът, държанието и думите му бяха обидни. Обидата беше нагла и преднамерена. Това ясно личеше от израза на неговото лице. В очите му се четеше злоба, примесена със самоувереност, че му предстои победа.

Въпросът на пълномощника бе излишен и неуместен. Томпсън знаеше много добре, че Пауел е вожд — вярно, младши вожд, но все пак вожд — боен водач на Червените пръчки — най-войнственото племе сред семинолите. Въпросът бе зададен предизвикателно. Пълномощникът искаше да го накара да избухне — всички знаеха, че неговият нрав не е от най-кротките.

Обидата не предизвика очакваното въздействие или поне така ни се стори. Онези, които смятаха, че Оцеола ще отвърне гневно, бяха разочаровани. Той не отговори. Странна усмивка заигра по устните му. Но това не бе язвителна или подигравателна усмивка. С такава спокойна усмивка на господарско пренебрежение един джентълмен удостоява негодника, който му е нанесъл обида. Онези, които видяха това, останаха с впечатление, че младият вожд не отговаря, защото би се унизил, защото обидата бе толкова груба — което бе вярно — че не заслужаваше отговор. Така мислех аз, така мислеха и другите около мене.

Видът на Оцеола можеше да накара пълномощника да замлъкне или поне да промени тактиката си, но той изобщо не бе чувствителен към насмешки. Чувството за срам, както и чувството за справедливост бяха чужди за грубата душа на чиновника и той продължи да изпълнява своя замисъл, без да обръща внимание на презрителното държание на младия индианец.

— Питам ви, вожд ли сте? — пълномощникът повтори въпроса с още по-обиден тон. — Имате ли право да подпишете?

Този път десетина гласа отговориха едновременно на въпроса. Неколцина вождове от кръга и неколцина от бойците, застанали зад тях, извикаха:

— Дали е вожд Изгряващото слънце? Вожд е, разбира се! Има право да подпише.

— Защо поставяте под съмнение правата му? — попита Скакалецът с подигравателен смях. — Когато му дойде времето, той ще покаже какви са те. Обаче това едва ли ще стане сега.

— Не, аз сега ще ги упражня! — каза Оцеола, като се обърна към оратора. Той наблягаше на всяка дума. — Имам право да подпиша и ще подпиша.

Мъчно е да се опише въздействието, което предизвика това неочаквано съобщение. Всички — бели и червенокожи — бяха изненадани. Няколко минути събранието се вълнуваше — всички гласове се смесиха в обща глъчка. От всички страни долитаха възклицания. Всички изразяваха изненадата си по различен начин в зависимост от политическите си убеждения. В гласовете на едни се чувствуваше радост, а в други — яд и гняв. Дали Оцеола бе казал това? Добре ли бяха чули. Щеше ли Изгряващото слънце да потъне толкова скоро зад облаците? След всичко случило се, след всички негови обещания, щеше ли да стане предател?

Такива въпроси си задаваха вождовете и бойците, които бяха против преселването. А хората от другата партия не можеха да скрият удоволствието си. Всички знаеха, че ако Оцеола подпише, това ще сложи край на преговорите и преселването ще се осъществи. Братята Оматла нямаше вече от какво да се страхуват — бойците патриоти, които бяха дали клетва да се борят, може би щяха да се противопоставят, но между тях нямаше водач като Оцеола, който да ги обедини. Без него духът на съпротивата щеше да отслабне; патриотите щяха да се отчаят.

Скакалецът, Облакът, Коа Хаджо, Абрам, Арпиуки и Джуджето бяха поразени. Оцеола — човекът, на когото най-много разчитаха, смелият подбудител и водач на съпротивата, откритият враг на всички, които защитаваха идеята за преселение, истинският патриот, в когото всички вярваха, на когото всички се доверяваха — щеше сега да ги изостави, сега — в решителния час, когато неговата измяна щеше да се окаже съдбоносна за делото им.