Майн Рид - Оцеола

„Подкупили са го! — казваха си те. — Патриотизмът му е бил лицемерен, а съпротивата му — долна измама! Подкупил го е пълномощникът. Той е работил за него през цялото време. Исти-хулва-счай 81 81 Исти-хулва-счай — лош човек, злодей. Б. авт. . Неговата измяна е по-черна от предателството на Оматла!“

Така си шепнеха един на друг вождовете, като в същото време гледаха Оцеола свирепо като тигри.

Аз самият не знаех какво да мисля за предателството на Пауел. Той заяви, че ще подпише договора. Какво по-ясно от това? Личеше от държанието му, че е готов да го направи. Изглежда очакваше само пълномощникът да го покани.

Бях сигурен, че намеренията на Оцеола не са били известни на правителствения пълномощник. Всеки, който го погледнеше в този миг, щеше да разбере, че не е съучастник в предателството. Той, както всички присъстващи, ако не и повече от тях, бе явно изненадан от изявлението на Оцеола. Неочакваното съгласие така го изуми, че за известно време той загуби дар слово.

Накрая каза със заекване.

— Много добре, Оцеола. Приближете се и подпишете.

Тонът на Томпсън бе променен. Той говореше ласкателно. Пред него се откриваха нови възможности. Оцеола щеше да подпише и да се съгласи с преселването. Така пълномощникът щеше да изпълни поставената му от върховното правителство задача, и то с умение, което щеше да увеличи неговия престиж. „Старият Хикъри“ щеше да е доволен. А после? Какво щяха да му възложат после? Не обикновена мисия до някакво диво племе, а дипломатическа кариера в някоя цивилизована държава. Може пък и да го назначат посланик например в Испания…

Ах, Уили Томпсън, въздушните ти кули скоро рухнаха. Те се сгромолясаха така бързо, както бързо бяха изградени; разпаднаха се като къща, направена от карти.

Оцеола се приближи до масата и се наведе над нея, сякаш за да разгледа документа. Очите му бързо прошариха по пергамента. Той изглежда търсеше нещо в него.

Намери го. Това бе име. Прочете го високо:

— Чарлз Оматла!

Изправи се, обърна се с лице към пълномощника и подигравателно го попита дали все още желае да подпише.

— Вие обещахте, Оцеола.

— Ще изпълня обещанието си.

Казвайки тези думи, той извади от ножницата си дълъг испански нож, издигна го високо и заби острието в пергамента. Върхът на ножа проникна дълбоко в дървото.

— Това е подписът ми! — извика той като измъкна стоманата. — Виж, Оматла, аз прободох твоето име. Внимавай, предателю! Откажи се от това, което си направил, или острието на ножа ще прободе и сърцето ти!

— О! Това ли било? — извика пълномощникът вбесен и стана. — Добре! Очаквах такава дързост, такава подигравка със закона! Генерал Клинч, моля ви… вашите войници… да го хванат и арестуват!

Тези думи, казани на пресекулки, се чуха сред страхотната врява, която се вдигна наоколо. Клинч даде набързо някакво нареждане на офицерите, които стояха наблизо. Видях как пет-шест войнишки редици се отделиха и се втурнаха напред. Те се хвърлиха към Оцеола и тутакси го заобиколиха.

Но младият вожд не се предаде веднага. Той се отказа от отчаяната борба и от опита да избяга, едва след като повали на земята неколцина, след като десетина здрави мъже захвърлиха пушки и го сграбчиха. После той застана неподвижен, сякаш бе излят от метал.

Това бе съвсем неочаквана развръзка, както за белите, така и за индианците. Нямаше никакво оправдание за тази насилствена постъпка. Това не бе съд, където съдията има право да арестува за незачитане на съда, а съвет и дръзкото държание на който и да било не можеше да бъде наказано без съгласието на двете страни. Генерал Томпсън бе превишил правата си. Той бе използвал властта си произволно и без законно основание.

Последва бъркотия, която не се поддава на описание. Въздухът се раздираше от високи възклицания: от викове на мъже, писъци на жени, крясъци на деца и бойни възгласи на индиански воини. Всичко това се смесваше в един общ шум. Никой не направи опит да спаси Оцеола: бе невъзможно в присъствието на толкова много войници и на толкова много предатели. Патриотичните вождове, които бързо се оттеглиха, надаваха дивото „Ио-хо-ехи!“ — бойният вик на семинолите, който вещаеше отплата и отмъщение.

Войниците повлякоха Оцеола към форта.

— Тиранин! — извика той, като впи поглед в пълномощника. — Спечели с предателство, но не смятай, че това е краят. Може да затвориш Оцеола, може да го обесиш, ако щеш, но не мисли, че неговият дух ще умре. Не, той ще живее и ще вика за отмъщение. Той говори! Чуй онези гласове! Познаваш ли бойния вик на Червените пръчки? Добре го запомни. Той не за последен път звучи в ушите ти. Йо-хо-ехи, йо-хо-ехи! Чуй, тиранино! Това е твоят погребален звън! Твоят погребален звън!