Майн Рид - Стрелците в Мексико

Нямаше какво да се прави.

Клелей и особено аз искахме да извършим някакъв подвиг, за да изкупим греха си пред главния щаб. Ние се бяхме отлъчили от лагера без позволение и накарахме началството да се безпокои за нас. Това не можеше да ни се размине, ако не изкупехме постъпката си с някой геройски подвиг.

— Господин майор, дайте ми петдесет души! — помолих аз. — Знаете, имам още една малка сметка с мексиканците.

— Не мога, капитане, положително не мога… Напред, господа!

Клюмнах глава и печално се заклатих подир другите. Ах, колко скърбях, че не бе с мене отреда на моите славни волни стрелци! С тях бих направил чудеса и навярно бих попаднал в числото на ония славни герои, имената на които се произнасят с благоговение от потомството…

Мечтите ми бяха прекъснати от гърмеж, пропищяването на куршум и вика на майора: „Стой!“

Надигнах се на седлото и забелязах нещо зелено, което изведнъж се скри. Това бе часовой, който побърза да се скрие след гърмежа.

— Линкълн, струва ми се, че е от нашите! — казах аз.

— От нашите е, господин капитан Отлично го разгледах.

Препуснах напред. Туин изпрати отред за разузнаване Аз се присъединих към този отред и полетях пред всички. На около сто метра видях насочена срещу нас мортира, заградена от рота артилеристи и цял корпус лека пехота. Тази картина би била много приятна за нас, ако над мортирата не се развяваше нашето звездно знаме, което ни доказваше, че имаме отпреде си не врагове, а приятели. Пък в тази минута искахме да се срещнем именно с врагове.

Но все пак се качихме на хълма и поздравихме със силно ура нашето славно знаме. Артилеристите се спряха в недоумение, като не можеха да ни познаят в нашите изпокъсани мундири… собствено мене и Клелей — всички други бяха облечени както трябва, но главно на нас двамата обръщаха внимание. Дадох знак с ръка, като показах на нашия знаменосец да излезе напред и развее знамето.

Изведнъж ни заобиколиха отвсякъде, стискаха ни ръцете и ни отрупваха с въпроси. Излезе, че и целият мой отред се бе намирал там. Не мога да опиша възторга, който ме обхвана, като видях моите другари, за които преди малко мислех, че вече никога няма да ги видя. И те се радваха, че съм се избавил от опасността. Като ме снеха от коня, те ме занесоха на ръце в най-близката палатка, дето ми дадоха да се умия и преоблека. Същото направиха и с Клелей.

Като се присъединих отново към своя отред, реших да вървя с него решително направо; никой нямаше право да ме задържи, тъй като майор Туин преспокойно замина нататък със своя ескадрон. Клелей също гореше от жажда за подвизи и затова бе напълно на моя страна.

— Не ви ли трябват вече моите хора? — попитах капитан Риплей, млад офицер, който командуваше батареята.

— Мога да мина и без вас, капитане — отговори той. — Имам още тридесет души. Те са повече от достатъчно, за да запазим тия топове и да отбием поне хиляда мексикански „юнаци“.

Като натъртваше насмешливо последната дума, той посочи с ръка на бегълците, които влизаха в гората.

— Така е… Аз намислих една малка екскурзия. Иска ми се да изловя неколкостотин от тия „герои“. Може би и вие няма да се откажете да тръгнете с мен?

— С най-голямо удоволствие бих ви придружил, но знаете какво значи нарушение на заповедта. Аз съм поставен тука и трябва да стоя, докато ме повикат.

— Имате право… Довиждане, приятелю! Бързам и затова не мога да се ползувам повече от вашето любезно общество, колкото и да ми се иска това.

— Довиждане! В случай на нещастие смело разчитайте на мене. Аз ще ви следя отдалече и ще ви помогна, когато дотрябва.

Като му поблагодарих, застанах начело на ротата си и тръгнах да гоня бегълците. Тъй като половината от тях бяха успели да се спуснат в теснината, реших да пресека пътя на останалите.

Риплей ми даде малък бинокъл, с който можех да разгледам цялата местност, по която се движеше войската, която позорно напускаше своето знаме. Голяма част от мексиканците бяха без оръжие, но носеха големи вързопи, изглежда — заграбени вещи.

Под група палми до края на скалата стояха няколко офицери. Между тях имаше един, към когото се отнасяха с почит и когото бяха заградили. Досетих се, че той трябва да е прочутият Санта-Ана. „Да ми се падне него да хвана в плен! — мислех си. — Този подвиг действително ще бъде толкова голям, че изведнъж ще стана герой.“ Но не! Докато пресмятах от коя страна да се приближа до тази интересна група, изведнъж се зададе богато оседлан кон, офицерите качиха на него предмета на своето почитание, възседнаха доведените им мустанги — и цялата кавалкада мигом се скри зад скалата. Разбрах, че тази плячка се изплъзна от ръцете ми и се реших да се възползувам от друга.