Майн Рид - Стрелците в Мексико

— За щастие, не всички са заразени от тази глупава гордост — иначе щяха да ни изгонят от полка.

— Разбира се, че не всички! Майорите Блосъм и Туин, лейтенантите Клейбърн, Оакс, Вилбърн, Леси и дори полковниците Макдоналд и Вавасур се отнасят прекрасно с нас. Чух с ушите си как се мъчат да вразумят другите… И мене ми се струва, че повечето от тях са се настроили просто от завист, задето се отличихме в борбата с туземците, а те не направиха нищо особено: стреляха, сякоха, върху тях стреляха, тях сякоха — и туйто. Яд ги е, дето и те не са прекарали такива премеждия като нас.

— Може и така да е, Халър. Но все пак това е страшно глупаво!

— Аз не казвам, че е умно. Лесно може да ни се случи нещо неприятно от това… Впрочем щом затръбят сбор и тръгнем срещу неприятеля, всичко това ще се махне; ще остане само другарството.

Събитията показаха, че имах пълно право.

Между ония, които се гордееха със старшинство по службата, имаше един млад капитан от пехотата, на име Рансом, иначе добър човек, прекрасен войник, отчаяно смел, но и крайно горделив. Той се държеше много гордо и обичаше да се хвали както с това, дето се намирал в полка още от началото на своята кариера, така и със своя произход. Първото обстоятелство може би му даваше право да се перчи пред ония, които се присъединиха неотдавна към американската армия, като например Клелей и аз, но произходът му никак не му даваше право да си вдига носа пред другите Раул, който добре познаваше неговото семейство, казваше, че само баща му е бил богат нюйоркски собственик и полковник в оставка, а дядо му е живял и умрял като беден чифликчия.

Най-интересно бе, че в ръцете на Раул попаднаха книжа, останали след смъртта на този чифликчия. Като ги разглеждал от нямане на работа, той намерил между тях писмо от моя дядо, което доказвало, че чифликчията Рансом по-преди е бил лакей при него и че нему дължи всичко. Помолих го да ми даде това писмо.

Веднъж, по време на една офицерска веселба, Рансом го прекали, като заприказва за някакви си безродни скитници, които в смутните времена се вмъкват в полковете. И тук постоянно хвърляше подигравателни погледи към мен. Не можах да се сдържа, скочих и се провикнах:

— Не знам кой от гледището на господа офицерите е по-достоен да се нарича скитник: внукът на един лакей или внукът на един, комуто е слугувал същият тоя лакей!

— Как? Какво? — изрева Рансом, бледен като смърт. — Какво значи това, господине?

Всички присъствуващи се струпаха наоколо ни, разделени на две партии — едната за Рансом, другата за мен.

— Това значи, господине, че имам доказателство! Вашият дядо е бил лакей на моя дядо! — отговорих и извадих от джоба си известното писмо.

— Позволете да го разгледаме, това е интересно — каза един от моите привърженици.

Дадох му писмото и то тръгна от ръка на ръка. Мнозина от моята група даже си снеха копия, за да им се намират „в случай на нужда“.

— Този документ може да е подправен! — извика Рансом, задавен от злоба.

— Подправен ли? — повторих и скочих към него. — Господа, бъдете свидетели, че както не е фалшиво писмото, което имах честта да ви покажа, така не е фалшива и плесницата, която удрям на господин капитан Рансом.

При тия думи ударих нещастния самохвалко толкова силно, че той се заклати.

Всички се отдръпнаха от него като от чумав, а привържениците му почти до един преминаха на моя страна.

Работата трябваше да се свърши с дуел, назначен на другата сутрин край брега на река Цедена, по пътя за Перота.

На разсъмване излязохме вън от града със секундантите си. Някъде към реката ни настигна колата с двама поканени лекари. До фаитонджията седеше малкият Джек, без когото не можеше да стане нито едно важно събитие в моя живот.

Като стигнахме до малката гора, се спряхме, слязохме от конете и влязохме в самата нея. Там намерихме прекрасна полянка, тъкмо за нашата цел.

Секундантите измериха десет крачки и ме поставиха гърбом към Рансом. Трябваше да се обърнем, като чуем: „готово!“ и да стреляме, когато прочетат: „едно, две, три!“

В мъчително мълчание чакахме условния сигнал, когато се завтече Джек, който бе останал при колата, и извика:

— Капитане, капитане!… Мексиканците идат! Мексиканците!

Всички се обърнахме. Наистина, към гората препускаха двадесет гвериляси. Очевидно бяха вървели подире ни, за да ни нападнат от засада.

Рансом, който стоеше отпред, гръмна върху онзи, който се намираше начело, но не го улучи. Последният подскочи на седлото, извади сабята си и се хвърли върху Рансом с явното намерение да му отсече главата.