Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Гледай ти сега! — викаше майор Блосъм. — Щом се наредиш нейде, и ето че те запращат Бог знае где! Винаги така правят. Не ти дават минута да си починеш… Безсърдечни хора!

— Да, неприятна новина, честна дума, неприятна! — извика майор Туин, като грабна своята утешителка — манерката. — Халап е прелестно градче, всички жители са премил народ, а дамите — просто възторг! И изведнъж — трябва да напуснем всичко това! Зло, другари, зло!

— Ами каква ли е тази местност Серена? — попита Клелей. — Не сте ли чували нещо за нея?

— Тя е мъничко селище — каза Блосъм. — Гора няма, но има много вода и кал до колене. Отвратително гнездо, честна дума.

Серена наистина излезе такава, каквато ни я описваше майор Блосъм. Мъчно можеше да се разбере защо са избрали за лагеруване именно това нездраво място. Освен вода, нямаше друго в тази местност. Тъй като ни преместиха в нея тъкмо в началото на дъждовния период, имахме удоволствието всеки ден по пет-шест часа да се къпем под истински водопади, които течаха от небето.

Струва ми се, че в целия свят никога не е имало такова отвратително лагеруване, каквото бе нашето в Серена.

Забравих да кажа, че Клелей трябваше да остане в Халап, тъй като раната му излезе много опасна. Това ме мъчеше. За щастие, вместо него съдбата за „утеха“ ми прати друг приятел. Той бе лейтенант Таплън, млад човек, който по-рано се бил скитал из американските степи и гори, подбуждан от страстта за приключения. Той бе пъргав и разбран човек, много скромен в обноските си, но храбър като лъв. Неговото хладнокръвие в опасните минути бе просто изумително, а умението му да се ползува от обстоятелствата бе такова, че дори Линкълн и Раул му завиждаха.

Той ме заинтересува и аз се сближих с него.

— Хайде да се поразходим малко — предложи ми той една сутрин след закуската.

— Къде?

Таплън се изчерви и се заплете.

— А, разбирам — рекох. — Можете и да не ми казвате.

— Вие сте много проницателен. Трябва с нещо човек да си разпъжда тъгата. Ако затворниците се привързват към паяците, защо и аз да не…

— Не разигравайте ролята на муха, уловена в паяжината на мексиканския тарантул! — довърших аз — Уловили сте се, Чарли!

— Още не съвсем.

— Как не съвсем! Нали виждам!… Добре, щом искате, хайде да вървим. Ще ги срещнем тъкмо като се връщат от града.

Като излязохме от лагера, тръгнахме по една пътечка на ливадата. После излязохме на широкия път, ограден с големи дървета. Там видяхме хората, за които излязохме от лагера. То бе едно индианско семейство, което се състоеше от старец, две млади миловидни момичета и едно момче с умно, отворено лице. Всички яздеха на магарета. Придружаваше ги голямо нюфаундлендско куче.

Старецът и момчето бяха облечени в серапе и имаха на главите си сомбреро. Момичетата лъщяха с пъстрите си фустани, белоснежни ризи и леки коси.

Ние и по-рано бяхме срещали това семейство, като се връщаше от Халап, дето ходеше да продава плодове от своята градина. То ни заинтересува със своите спокойни и достойни маниери и с трогателното съгласие между всичките му членове. Дълго време не виждахме лицата на момичетата, тъй като бяха закрити, но веднъж срещнахме момичетата с отворени лица и тогава те ни заинтересуваха още повече.

По-добре казано, интересувах се не толкова аз, колкото моят млад приятел, който се влюби страшно в по-младата индианка, въпреки че двете сестри много си приличаха, и бе даже мъчно да се различат.

И двете бяха много хубави Да не бях запазен от увлечение, и аз щях да се влюбя в някоя от тях Те принадлежаха към расата на индианците ацтеки и напомняха хубостта на своите прадеди. Монголските им продълговати очи гледаха съсредоточено и мечтателно; дребните им равни и ослепително бели зъби се виждаха между разкошните портокалови устни; върху смуглите им бронзови бузи играеше червенината на младостта и на здравето, а гъстите им черни коси, преплетени със светли копринени ленти, се спускаха почти до петите им По общото изражение на лицата те напомняха благородните жени на Стария изток.

И досега не ни се бе паднал случай да се запознаем по-отблизо с това семейство; при срещите се ограничавахме с поздрави и банални забележки за времето.

— Поне днеска да поприказваме с тях — забеляза Чарли Таплън, като си въздъхна — Те са много вежливи, ама все пак ни избягват. Гледайте: старецът им направи някакъв знак и те бързо се завиха с покривалата си… Каква е тази работа! Нима се боят, че хубостта им ще се развали от нашите погледи? Какъв глупав обичай!…