Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Buenos dias, ninas! (Добър ден, хубавици!) — каза Чарли, като се мъчеше да проникне с очите си под покривалата, които не му даваха да различи своята мила от нейната сестра.

— Buenos dias, caballeros! (Добър ден, господа!) — бе отговорът.

Старецът си сне шапката и се поклони с такова изражение на лицето, което по-ясно от всякакви думи ни казваше, че той не мисли да допусне, че разговорът ще се продължи.

Със свито сърце Таплън ме повлече нататък.

— Когато изчезнат от очите ни, ще се върнем назад — каза той. — Нека си мислят, че не дохождаме тук заради тях.

— Те са се досетили вече, не се бой, Чарли! — забелязах. — Шило в мях не се крие…

Още не бях изговорил и последната дума, и ето че зад нас се раздадоха отчаяни викове и страшен кучешки лай. Извърнахме се, обхванати от една и съща мисъл.

— Нищо не се вижда зад завоя на пътя — каза Чарли, като ме улови за ръката. — Трябва да са ги нападнали.

— Трябва да е така — съгласих се. — Да бързаме!

За най-голямо наше негодувание излезе, че двама наши войници бяха нападнали индианците. Единият от тях напразно се мъчеше да промуши с щика си кучето, което бясно се хвърляше върху него, докато другият дърпаше едното момиче. Старецът и момчето се въртяха като чумави и викаха за помощ: те ту се хвърляха да достигнат войниците, които мъкнеха прекрасната си плячка към близката гора, ту се връщаха назад към другото момиче, което от ужас стоеше съвършено неподвижно на седлото си, скръстило ръце в нямо отчаяние.

Като разбрахме каква е работата, Таплън и аз се завтекохме напред и тъй гръмогласно извикахме: „стойте, мръсници!“, че войниците в един миг се спряха като гръмнати. Оня, който теглеше момичето, побърза да го пусне, а другият, който се боричкаше с кучето, от уплаха си изтърва пушката; и двамата паднаха на колене и се молеха за милост. Спасеното момиче, по-младото — Пепе, се завтече към нас и помогна на баща си и брат си да махнат озвереното куче, което би разкъсало войниците.

— Нямате ли върви? — обърнах се към стареца.

— Имаме, как не! — отговори той и извади от вързаната на магарето кошница вързоп от върви, увити в гъвкава лианова пръчка.

Когато вързахме войниците, които ни молеха за просека, старецът, момчето и двете момичета ни обсипаха с изрази на благодарност и с всевъзможни благопожелания.

Чарли просто сияеше от възторг, уверен, че така завързаното познанство трябва да се уякчи и да се обърне в приятелство.

Подкарахме с голи саби вързаните войници и така придружихме индианците до тяхната колиба. Като се простихме със спасеното семейство, продължихме пътя си към лагера. Но не преминахме и десет крачки и ето че младият ми приятел внезапно спря и повика момчето, което шеташе около магаретата, от които бяха слезли сестрите му.

— Ела тука, юначе! — викна го Чарли.

То се завтече.

— Вземи това нещо за спомен! — продължи Чарли и му подаде хубав ловджийски нож.

Момчето полекичка взе ножа, разгледа го с радостна усмивка и ни се поклони ниско, като си скръсти ръцете.

— Не е зле за всеки случай да спечелим неговото разположение — забеляза Таплън, когато пак тръгнахме напред. — Неговите услуги всякога могат да ни потрябват.

— Могат, приятелю! — потвърдих аз.

Уловените войници ги осъдиха на телесно наказание, на една седмица арест и на двумесечно лишение от заплата.

На следния ден отидохме с Таплън да посетим новите си приятели, но колибата им бе съвършено пуста. В нея не само нямаше хора, но и никакви предмети. Бяха останали само голи стени и каменно огнище. Покривът за магаретата бе също пуст и в градината, малко настрана от колибата, имаше само ограда.

— Какво значи това? — Чарли плесна с ръце.

— Много просто: предпазливият старец се е уплашил да не връхлетят дъщерите му от едно зло на друго — казах.

— Ах, Боже мой? Че аз нищо лошо не съм си мислил! Бях готов…

— Да предложите на очарователната Пепе ръката и сърцето си — довърших.

— Нека е така! Войната ще се свърши, ще си дам оставката и тогава кой ще ми пречи да следвам влечението на сърцето си?

— Разбира се, че никой.

— Вие като че ли ми се присмивате? Казвате това с един странен тон?

— Какво приказвате! Аз и не мисля такова нещо, мили Чарли!

— Така ви искам! По какво стои по-долу това индианско момиче от някоя благородна лейди?

— Че и аз не казвам нищо против нея. Успокойте се, моля ви се!

— Но тонът ви е такъв… странен.

— Само ви се струва така, защото сте разстроен.

— Може би! Прощавайте… Аз, наистина, съм разстроен, страшно разстроен! Ще полудея, ще видите, че ще полудея!