Майн Рид - Стрелците в Мексико

Радвах се, дето тия клети хора, роби на чуждата воля, не се бояха от нас, а напротив — даже бяха доволни, че са попаднали в плен. Това доказваше, че лично те никак не ни мразят. Само една сравнително малка част фанатици, като гверилясите и шайката на Дюброк, който имаше своя особена сметка с нас, само тази част бе въодушевена от омраза.

Реших да стигна нашата армия, която отиваше в Халап на почивка, а после да се запътя за мексиканската столица.

Пътят бе дълъг и ние се мъчехме да го съкратим с разговори.

Скоро наближихме ескадрона на майор Туин, който отиваше по следите на нашите войски.

За да привлечем вниманието му, гръмнахме във въздуха. Ескадронът се спря, позна ни и ни дочака.

Майорът се учуди, като видя колко души сме хванали в плен.

— Чудесно! — каза той. — Не се надявах наистина, не се надявах!… Ами мнозина ли изгубихте?

— Нито един, господин майор — отговорих аз.

— Нито един ли?! Ами от тях мнозина ли изтрепахте.

— Пак нито един.

— Как така? Сами ли ви се предадоха?

— Почти сами.

— Нищо не разбирам! Моля ви, капитане, разправете ми работата по-подробно.

Разправих му. Майорът все повече се учудваше.

Най-сетне той не можа да се стърпи, дойде до мене, прегърна ме и ме целуна по двете страни.

— Браво Халър! Страшно умен човек сте вие. Е, сега няма що да се страхувате, никой няма да ви се скара за вашата самоволна отлъчка, отгоре на туй — ще ви похвалят. На, приятели, подкрепете се!

Той ми тикна в ръката неизтощимия нектар, който се съдържаше в прочутата му манерка, аз се подкрепих и я дадох на Клелей, който се бе поумислил, но като глътна от еликсира, пак се ободри.

Едва късно вечерта стигнахме армията в Халап.

Главнокомандващият благосклонно ни изслуша, като му разправихме нашите приключения, малко ни смъмра за нашето „лекомислие“ и ни изпрати с обещание да бъдем наградени, задето сме уловили в плен триста души без никакво кръвопролитие.

Тържествувахме и се радвахме, че ще бъдем повишени.

Жителите на Халап ни посрещнаха доста добре. Жителките най-напред се изплашиха, че ще съборим града им, а самите тях — тия прелестни обитателки — насила ще замъкнем със себе си. Но като видяха, че не мислим да направим нито едното, нито другото, те се успокоиха и започнаха да ни подаряват своите привлекателни усмивки.

Още на втория ден ние, офицерите, бяхме отрупани с покани за балове, обеди, вечери, музикални вечеринки и други подобни увеселения.

Другарите ми се втурнаха във вихъра на удоволствията. Не останах назад и аз, но не се увличах като тях. Душата ми бе далече от околното общество: тя обитаваше в пространството и следеше нея, своята царица.

Аз дори не знаех де е тя, моята годеница. Казаха ми, че е отишла със семейството си в Кордова или Оризава, но нищо положително не можах да науча.

И Клелей скърбеше. Горещите погледи, които му се хвърляха, сребърният смях и веселото бъбрене на хубавиците, които се мъчеха да ни заинтересуват, не му правеха никакво впечатление.

Аз дори не очаквах, че той, който ми се виждаше безгрижен и повърхностен, може да стане тъй сериозен и да помни онази, която смятах, че е отдавна забравил.

— Е, Клелей? Нима не намирате тука нищо достойно за вашето внимание? — попитах го, като го виждах да остава студен между най-примамливите хубавици.

— Разбира се, че не намирам — отговори той. — Нима може някоя от тия кукли да се сравни с онази лъчезарна богиня, която…

— Знам, знам! И ви съчувствувам от сърце и душа. И аз страдам, като не виждам…

— Знам! — засмяно ме прекъсна Клелей. — Омагьосаха ни нас двамата. Аз даже загубих апетит… Пак ям, ама не е с предишното удоволствие. Нищо вече не ми е мило, всичко ми омръзна… Как мислите. Халър, скоро ли ще ги видим?

— Може никога вече да не ги видим!

— Защо ме плашите? Защо да не ги видим?

— Много просто. Не знаем къде са, не знаем кога ще свърши войната, не знаем дали ще бъдем живи. Ние вече толкова пъти се изправяхме пред самата смърт.

— Да, всичко това е вярно — унило продума Клелей. — Не се знае какво ни чака. Може наистина никога да не се сбъднат нашите прекрасни мечти.

— Какво да се прави, приятелю! Трябва да сме готови на всичко.

— Уви, трябва! Но защо да се предаваме на такива тъжни мисли, нека приказваме за друго. Аз отдавна искам да ви попитам, забелязали ли сте какво става в нашия офицерски клуб?

— За духа на раздор, който вее между нас, ли ме питате? О, да, как да не го забелязвам. Старите и младите служещи като че ли не могат да се гледат едни други. Старите се смятат за нещо като аристокрация и наричат новопостъпилите едва ли не авантюристи, които насила са се промъкнали помежду им. Същото нещо става дори и между войниците.