Майн Рид - Стрелците в Мексико

Разстоянието се вижда толкова малко, защото сме много нависоко.

Това бе право. Намирахме се много по-високо от кулата и затова ни се струваше, че можем да я достигнем с ръка.

— Чудеса!… — продължаваше майорът. — А мен ми се струваше… Ами къде да вървим сега?

— Надясно. Скоро ще видим нашите линии — отговори Раул.

— Добре. Върви напред! По-бързо, че ще закъснеем! Препуснахме с всичка сила. След един час бясно препускане видяхме нашия лагер.

— Там няма никой… Каква е тази работа? — викаше майорът, като се вглеждаше в безбройните редове бели палатки. — Вижте, Халър, лагерът е пуст!

Действително, между лагера се движеха няколко фигури, — очевидно часовои и ранени.

— А! Ето де са нашите… Погледнете наляво, Халър! Обърнах се наляво и видях цялата ни армия, построена за бой. Блясъкът на десетте хиляди щикове заслепяваше очите ни.

Изведнъж цялата тази маса трепна при звуците на тръбите и барабаните, раздвижи се и се запъти надолу към реката.

Гръмна една пушка… втора… трета… Затряска пушечна престрелка… Всичко зашумя, заехтя.

— Сражението се почва! Проклятие, закъсняхме! — ревеше майорът вън от себе си от яд и отчаяние. — Сега няма какво да се прави, трябва да стоим тука да гледаме със скръстени ръце! Колко мили има още, Раул?

— Около пет, господен майор.

— Е, разбира се, няма да сварим, колкото и да препускаме…

И ние се спряхме, като проклинахме нашата несполука.

— Сега работят мушкетите, а сега — карабините — казваше Раул, който имаше толкова тънък слух, че можеше да различава познати звукове даже в хаоса от общия звук. — Ето че загърмяха мексиканските мортири… Нашите топове отговарят… Я, как пищят бомбите!… Тряскат, тряскат!… На, сега целият хълм се покри с дим, нищо не се вижда!… Не, ето че тичат към него нашите… Лягат!… Подире им идат други… Нападат… Започва се ръкопашен бой… Пак всичко се покрива с дим…

Наистина, в разстояние на няколко минути, не може да се различи нищо през гъстия облак от дим, надвиснал над бойното поле. Но ето че гръмна оглушителен вик на тържество.

— Гледайте, гледайте, мексиканският флаг изчезва!… Повдигна се звездното знаме! — викаше Раул, като подскачаше на седлото си от радост. — Урра! Нашите надвиха!… Гледайте, как мексиканците бягат… Ах, вие, подли страхливци! Седнали да отварят война! Ваша работа ли е това!

Димът полека-лека се разпръсваше и пред нашия възхитен поглед се откри скъпото звездно знаме, което замени мексиканския орел на кулата. Сражението бе спечелено от американците. Неприятелят бягаше в пълно безредие, оставил цялата си артилерия в наши ръце.

— Седяхме на конете си и се любувахме на американското знаме, което весело се развяваше над неприятелската крепост, взета толкова бързо.

— Погледнете, какво има там долу! — извика един от нашите офицери, като се наведе напред.

Погледнахме към тази посока. От другата страна на реката се движеше бяла линия.

— Назад, господа, назад! — извика майор Туин, като се вгледа в тази линия. — Скрийте се под хълма! По-скоро, по-скоро!

Препуснахме конете и в галоп слязохме долу в гъсто обрасъл овраг. Там Туин, аз и други някои офицери слязохме от конете, легнахме на тревата и почнахме да наблюдаваме какво става от другата страна на реката. Направо пред нас, на разстояние една миля, се издигаше стръмен склон на базалтов хълм, по краищата на който растяха слаби палми, кедри, безобразни кактуси и агави.

На тази стена се спущаше широка ивица като гигантска змия. Мексиканската войска бягаше. Отгоре прииждаха все нови и нови маси и чакаха реда си, за да слязат. Изглежда, те вече се бяха скрили от погледите на неприятеля си и се намираха в пълна безопасност.

Майор Туин съвършено спокойно и хладнокръвно гледаше тия страхливци. А нас ни сърбяха ръцете от страстното желание да влезем в бой с тях.

— Какво да правим, господин майор? — запита някой.

— Нищо!

— Как… Нищо?!

— Ами какво да правим според вас.

— Да уловим всички тия страхливци в плен.

— Как така ще ги уловим? Те са няколко хиляди, пък ние сме около двеста души.

— Това не значи нищо, господин майор — казах аз. — Половината от тях са без оръжие. Уверявам ви, ще ги изловим до един!

— Не, не, само така ви се струва, капитане. Посмалете вашия жар. Аз не мога да се съглася с такова безразсъдно предприятие. Нека благодарим Богу, че сме далече от тях, иначе и прахът ни нямаше да остане… Не се вълнувайте, млади хора. Вашите сили пак ще дотрябват за полезна работа. А сега, хайде да вървим горе. Време е да продължим.