Майн Рид - Стрелците в Мексико

Гърмежите ставаха все по-редки и по-редки, тропотът на конете замираше надалече… Изведнъж над мене се раздаде грубият глас на Линкълн, който в тази минута ми се стори като небесна хармония.

— Ето го! — викаше този глас. — Какво си приказвате, капитанът е цял-целеничък! Вижте го де седи на дървото като някое птиче… Дръжте ме за краката… по-яко… ей така!… Господин капитан, дайте си ръката… Дайте и другата… Ей, вие, дърпайте сега… Едно… две… три… Е, готово!

Извадиха ме и предпазливо ме оставиха по-надалече от проклетата бездна, която насмалко щеше да ми стане гроб.

Линкълн скачаше наоколо ми като луд и издаваше диви, тържествени викове, които беше научил от индианците Дванадесет кавалеристи със зелени мундири и с карабини в ръце се смееха сърдечно, като го гледаха. Малко по-настрана стоеше друг отред от нашата кавалерия, който пазеше няколко пленени разбойници. По-нататък, на равнината, под скалата, препускаха стотина стрелци и гонеха бандитите.

От близките конници познах Туин, Ченеси и други наши офицери. Те дойдоха при мен и ме обсипаха с поздравления за чудесното ми спасение.

Тук бе и Джек, който им служеше за пътеводител.

Докато разправях какво бе станало, Линкълн отряза ласото и чухме глухия шум от падането на едно тяло във водата. Това беше безжизнения Лопес, който по волята на орисницата си бе заплел краката в примката, приготвена за някого от нас и бе увиснал на нея, когато сполучливият куршум на Линкълн се бе забил в главата му и го бе търкулнал надолу.

— Който копае гроб за другите, сам пада в него! — философски забеляза старият трапер. — Тези работи често се случват. А нашият капитан просто провидението го закриля! То сякаш нарочно е посадило тука, под скалата, дърво, за да се задържи за него. Казвам ви, момчета — обърна се той към войниците, — Бог никога не ще допусне злодейците да тържествуват!

— Пийте по-скоро, капитане, това ще ви подкрепи! — казваше майор Туин и ми подаваше прочутата си манерка.

Пийнах две-три глътки и наистина се почувствувах укрепнал.

— Е, сега е редът на Клелей! — каза майорът, като предаваше манерката на моя другар.

Последният също се „подкрепи“ както трябва; и предаде жизнения еликсир на Раул, който го раздели с Чен.

— Но как ни намерихте, господин майор? — попитах аз.

— Ей това войниче, мистър Джек, ни заведе на мястото, дето са ви грабнали в плен. Оттам ви проследихме до голямата хациенда.

— До голямата хациенда ли? Значи вие сте били там?

— Да!

— С гверилясите?

— Никакви гвериляси не видяхме. Имаше само работнички и пеони… Ах, впрочем, наистина, имахме сражение, но с друг вид неприятели: Торилей и Тенеси даже са тежко ранени; страхувам се, че никога няма да се излекуват!

Погледнах показаните офицери, които се смееха от все сърце и лукаво си подмигваха.

— Не е ли истина, господа, че сте смъртно ранени? — продължаваше майорът, обърнат към тях.

— Истина, истина! — извикаха двамата заедно и си туриха ръцете на сърцето. — Стрелите се забиха толкова на дълбоко, че за нас няма никакво спасение!

— А, ония ръчици, които ви нанесоха раните, те могат да ви излекуват — с многозначителна усмивка забеляза Туин.

— Разправете най-после работата! — нетърпеливо казах аз, възмутен от тия подсещания, тайнствения смисъл на които разбрах донейде.

— Работата е тази — отвърна Тенеси, — че намерихме в хациендата две такива хубавици, каквито дори не сте сънували. Освен хубост, вижда се, че имат и добро състояние.

— Просто грамадно! — поде Хилис. — Казват, че имали цели планини от злато, брилянти, рубини и други такива скъпоценности.

— Тогава ясно е защо, като ги видяхме, бяхме смъртно ранени… или по-добре да кажа, чудните очи на тия красавици промушиха сърцата ни! — с патос продължаваше Тенеси. — Ако пък бяхте видели, господин капитан, как посрещнаха мъничкия Джек! Щяха да го уморят с разпитвания за вас!

Видях, че няма да чуя нищо свястно по срещата, която ме интересуваше, и затова реших да науча от Джек подробностите, но по-късно.

— Е, оставете ги тия хубавици! — продумах, колкото се може по-небрежно. — Разкажете ми по-добре къде се запътихте, като излязохте от хациендата?

— Тръгнахме пак по следите ви — отговори майорът. — Като стигнахме до планинския поток, над който сте се сражавали с кучетата, срещнахме едно малко момче, което се познава с Джек и което видяло всичко, което станало с вас. То ни показа даже следи от вашата кръв и ни разправи къде и по какъв интересен начин сте се скрили от мексиканците… Страшно се смяхме, като научихме за тоя ви подвиг! После минахме през равнината и при свършването й видяхме пак следи от битка, после съвсем изгубихме дирите ви. Измъчихме се да решаваме тази гатанка!