Майн Рид - Стрелците в Мексико

Очаквахме, че първата дума на отец Харанта ще бъде заповедта да ни хвърлят в, огъня, който сега достигаше най-голямата си сила. Но, за щастие, той не мислеше за такова нещо.

— А, сеньор! — извика той, като приближи до Раул. — Така си и мислех, че още веднъж ще се срещнем… Мечтаех за това… Ха-ха-ха! И тази мечта бе чудно приятна, но действителността излиза още по-приятна. Ха-ха-ха!… Нали, а? Нима не е така? — продължаваше той, като шибаше с камшика си нашия другар по лицето. — Нима не е така?

Очите му излизаха от орбитите и буквално пръскаха искри.

— Ами не мечтаехте ли да се срещнете с Маргарита? — попита Раул с остър саркастичен смях.

Никога няма да забравя какво стана с Харанта в този миг. Неговото жълто лице посиня, устните му побеляха, а очите му замятаха мълнии. Със стиснати зъби и с бесен вик той ритна Раул в лицето. Кръв протече от удареното място.

Тази постъпка бе толкова груба и мръсна, че аз изскочих от кожата си. С отчаяна сила скъсах връзките си, от което останаха дълбоки резки на ръцете ми, и с един скок се изправих пред чудовищния padre, когото сграбчих за врата.

Той отскочи назад и аз, като не можах да се задържа на оплетените си във връвта крака, паднах отпреде му като труп.

— Ами тоя какъв е? — извика той. — А! Прилича на офицер… Стига сте ми се кланяли до земята, сеньор! Позволете ми да ви разгледам по-добре… Да, той е капитан!… А там оня, дето се търкаля, като че ли е лейтенант? Вярно! Е, господа, вие имате такива чинове, че е неудобно да ви избием като кучета и да ви оставим на вълците… Не, не! Ние няма да сторим така… Ха-ха-ха! Няма да унизим вашето достойнство, ние ще ви качим на висота, според вашите чинове… Ами тоя какъв е? — продължаваше той, като се обърна към Чен, и разглеждаше неговите пагони. — Прост войник, ирландец! Кой те е научил тебе да се сражаваш в редовете на еретиците против собствената си вяра, а?… Кой, кажи! Подъл вероотстъпник, получи си наградата!

И той ритна Чен няколко пъти в гърдите.

— Благодаря ви за разположението и милостта към мене! — ръмжеше Чен със светнали очи. — Вие сте много добър, ваша милост!

— Ей, Лопес, ела тука! — извика разбойникът-калугер.

Ей сега ще ни застрелят! — помислих си.

— Ей, Лопес! Лопес — продължаваше Харанта.

— Аса, аса! (Тук!) — отговори един глас.

От тълпата се отдели един от jarochos, като развяваше дългите гънки на червената си мантия.

— Лопес, както виждам, тия господа са високи джентлемени и затова трябва да постъпим с тях според достойнството им. Разбра ли? — каза Харанта.

— Разбирам, капитане — хладнокръвно отговори Лопес.

— Трябва да се заведат до края на пропастта, Лопес. Facilis desendus Averni… Впрочем ти не разбираш латински… И така, изпрати ги до края на пропастта. Знаеш ли, какво значи това?

— Зная, капитане — отвърна беззвучно Лопес.

— В шест часа сутринта ги заведи в Орлово гнездо… В шест часа сутринта, чуваш ли?

— Чувам, капитане.

— Ако някой от тях избяга, то… Знаеш какво те чака, нали?

— Зная, капитане.

— Но аз все пак ще ти напомня. Тогава ти ще заемеш неговото място в балета… В балета! Ха-ха-ха! Разбираш ли, Лопес, а?

— Разбирам, капитане.

— Така те искам! Юнак си ти, Лопес! Умен си! Затова те обичам! Засега, лека нощ, драги Лопес… Прощавайте и вие, господин французино… Довиждане на оня свят… Ха-ха-ха!

При тия думи Харанта шибна Раул още няколко пъти по окървавеното лице и сетне, като изгледа всички ни с мълниеносен поглед, се качи на своя мустанг и като вихрушка се скри от погледите ни.

Очевидно бе, че Лопес нямаше никакво желание да замести някого от нас в тайнствения „балет“, който трябваше да играем в някакво си Орлово гнездо. Това се виждаше по обноските му към нас.

Като погледна внимателно ремъците с които бяхме стегнати, той ни завлече на едно гъсто място в гората. Там размести всекиго поотделно между четири дървета, които съставляваха паралелограм. Като изтегна ръцете и краката ни, той здраво ги привърза за дърветата. В този вид приличахме на кожи, опънати за изсушаване. Ремъците немилостиво се впиваха в телата ни. Немислимо беше да се помръднем. Освен това при всекиго туриха по един часовой, комуто заповядаха да не си отделя очите от нас.

Така прекарахме цялата нощ.

Тази нощ ни се видя безкрайна. Намирахме се в такова състояние, което мъчно може да се опише.

Най-после се съмна. Привързаха ни към гърбовете на мулетата и ни помъкнаха из гората. Дълго се качвахме по стръмна пътечка, докато достигнахме върха на скала, надвиснала над бездънна пропаст.