Майн Рид - Стрелците в Мексико

Тази жива верига почна да се люлее като махалото на часовник, като постепенно усилваше и ускоряваше своето движение, като маймуната, която висеше най-отдолу, всеки път се отблъскваше с ръцете си от земята. Дървото, което бе избрано за тия маневри, бе виргинска топола, с малко разстлани клони, и затова движението на маймуните не се стесняваше.

Люлеенето продължи дотогава, докато най-крайната маймуна от веригата си закачи за едно дърво на другия бряг. Тази маневра трябваше да се извърши толкова изкусно, че средните халки на веригата да не пострадат от силата на удара. Затова предната маймуна трябваше да гледа да се закачи на противоположното дърво при мъртвата точка на кривата линия, описвана от всички животни във въздуха. Маймуните са толкова умни, че пресмятат дори такива тънкости.

Така те направиха мост, по който премина цялото стадо, което имаше най-малко четиристотин глави. Това преминаване стана със страшна бързина и правилност.

Най-после цялото стадо премина към нашата страна. Но как да премине и самият мост? Този въпрос много ме заинтересува. Очевидно трябваше да се откъсне от тополата оная маймуна, която бе първи номер, но тогава щеше да се премести изведнъж опорната точка и това щеше да произведе такъв удар, че първият номер с няколко свои другари ще падне във водата.

Чакахме с нетърпение да видим решението на тази интересна задача.

Но ето че оная маймуна, която съставляваше последната халка на веригата откъм нашата страна, слезе по дървото толкова, че дойде на еднакво равнище с първия номер, и даде знак. Последва ново разлюляване, сетне първият номер се откачи и целият мост изведнъж мина над водата и се намери на дървото. Това стана толкова бързо, че не можахме да разгледаме подробностите. След това, всички маймуни бързо се изгубиха в гъстата гора.

— О-хо! — извика Чен смаян. — Честна дума: в тази страна животните са по-умни от хората! Колко изкусно извършиха всичко това — просто да им завидиш! Ако и ние имахме такива опашчици, нямаше да ни сполетят толкова беди.

— Опашките не могат да ни отърват навсякъде — сухо забеляза Линкълн. — Според мен, по-добре е да имаме една хубава карабина, отколкото десет опашки… Тия пискуни не ни дадоха да си отспим добре, а отсега нататък пак да си лягаме, не струва. Мисля, че не ще е зле да минем на другата страна и да вървим нататък, докато можем. Трябва на всяка цена да се промъкнем до нашите. Как мислите, господин капитан?

— Имате право — казах. — Не трябва да си губим златното време.

Не остана нито следа от бурята. Небето се избистри съвсем и пак грейна слънцето, вече слязло на запад.

Запътихме се към Понт Национал. По средата на пътя живееше приятел на Раул, за когото той казваше, че можем да му се доверим като на самия него. Къщата на този човек се намираше в съвършено усамотено място, недалече от пътя, който водеше за riconada Сан Мартин.

— Ще вечеряме и ще пренощуваме там — казваше французинът. — Стига сме се търкаляли из гората по мократа трева, пък и не можеш нито минутка да си сигурен, че не ще те целуне някоя змия така, че изведнъж да издъхнеш. А у Хозе Антонио, моя бивш другар по… търговия, веднага ще се почувствуваме като в бащината си къща.

— Ще видим дали имаш право — каза Линкълн. — Струва ми се, че в тази проклета страна е еднакво опасно както в гората, така и вкъщи; враговете са се загнездили навсякъде.

Стигнахме къщата на контрабандиста посред нощ, но нито самият Хозе Антонио, нито неговото семейство — жена и дъщеря — спяха. Всички стояха около една маса и работеха нещо при светлината на дебела восъчна свещ.

Домакинът изгледа подозрително петимата дрипльовци, но като позна Раул, стана много любезен.

Хозе Антонио бе вече старец, побелял и сух, с проницателни очи, но добродушна усмивка.

Раул му обясни нашето положение с няколко думи.

— Не сте ли вечеряли, господа? — попита Хозе Антонио.

— Нито сме закусвали, нито сме обядвали — каза Раул.

— Карамба! Рафаела! Хезузита! — извика домакинът, като направи такъв знак, който при мексиканците заменя цяла реч.

Този знак произведе просто вълшебен ефект. Хезузита, осемнадесетгодишната дъщеря на домакина, се завтече към камината, а Рафаела, жена му, грабна снопче дърва и го хвърли в огъня. Раздухан с палмово клонче, огънят весело запращя, водата почна да кипи, месото се изпичаше, черните бобови зърна весело заскачаха в гърнето, шоколадът се запени и ние с нетърпение очаквахме вкусната вечеря.