Майн Рид - Стрелците в Мексико

Налягахме на земята така, че неприятелят, който продължаваше да стреля, виждаше само фуражките ни. После тихичко започнахме да пълзим, като оставихме само фуражките пред очите на неприятеля. Като изпълзяхме така по ръце и по крака известно разстояние, хукнахме да бягаме с всички сили.

Хитростта ни сполучи напълно: мексиканците продължаваха да стрелят срещу фуражките и като виждаха, че вече не се движим, вероятно тържествуваха, мислейки си, че са ни избили до един.

Бягахме и неспокойно се обръщахме в очакване да видим потерята. Напрегнахме последните си сили, а те бяха много малко, тъй като борбата с кучетата и голямата загуба на кръв ни бяха много изтощили.

Като венец на нашето нещастие зад нас се понесе тропическа буря с дъжд като из ведро. Едри, тежки капки ни биеха по лицето и обръщаха почвата под краката ни в блато, светкавиците ни ослепяваха, вятърът ни поваляше и не ни даваше да дишаме свободно. Мокри, задавени, ние се люшкахме от една страна на друга и вървяхме напред като по някакво чудо, поддържани от енергията на отчаянието.

И до днес не съм забравил тази ужасна гонитба. Мислех, че никога няма да достигнем целта си. Намирах се в такова състояние на панически ужас, когато ти се струва, че всички усилия са напразно и че ето, наближава краят.

Само около петстотин метра оставаха до гората. Такова едно разстояние не значи нищо за хора с пресни сили, но за нас се виждаше недостижимо. Между нас и гората имаше ливада, пресечена от малка река и покрита само с гъста трева, без каквато и да било друга растителност.

Влязохме в тази ливада. Раул вървеше отпред, Линкълн — отзад. Движехме се като автомати. При все това възклицанието на Линкълн ни накара да трепнем и да се обърнем. Бяхме се изморили толкова, че никаква нова опасност не беше в състояние да ни изплаши и затова кавалерията, която наближаваше, не ни произведе предишното впечатление. Впрочем Линкълн още не бе съвършено затъпял. Да не беше той, навярно щяхме да се предадем на мексиканците.

— Е, другари, още едно последно усилие! — извика той. — Не падайте духом! Аз ще продупча с куршум първия, който се приближи до нас. Бягайте!

Наистина се ободрихме за минута и се опитахме да бягаме, но силите ни изменяха на всяка крачка. Раул едва свари да се домъкне до края на гората, но като видя, че изостанахме, се върна пак, за да сподели участта ни. Аз съвсем паднах от изтощение. Куршумите пищяха наоколо ми и поваляха тревата под краката ми. Неприятелят ни настигаше.

— Спасявай се поне ти, Раул! — извиках със слаб глас.

Той или не ме чу, или не искаше да ме чуе и продължаваше да върви пред нас. Чувах зад себе си възклицания, пищене на куршуми, тропот на коне, звънтене на саби, изваждани от ножниците. Чувах и гърмежите на Линкълн, и неговите диви виения, с които отговаряше на не по-малко дивите мексикански крясъци. Страшен гръмотевичен удар покри целия този шум. Небето като че ли пламна от единия до другия край. После изведнъж стана тъмно. Аз се задушавах, като че ли нещо ме изгори, като че или нещо ме удари в гърдите… Паднах на земята, стори ми се, че потъвам в нея.

Усетих нещо студено и дойдох на себе си. Отворих очи и видях Раул, наведен над мен, да ме пръска с вода по лицето.

— Какво има? — попитах едва чуто.

— Закачила ви е светкавицата, господин капитан — каза той.

— Светкавица ли?

— Да, господин капитан, и не само вас — и другите ни другари лежат като снопове. Само мене не закачи… Слава Богу, че поне вие оживяхте! Сега отивам и при другите.

И наистина, Клелей, Линкълн и Чен лежаха наблизо до мене. Тук-там по бледните им посинели лица се виждаха тъмни петна.

— Мъртви ли са — попитах.

— Вярвам да не са… Сега ще видим — каза Раул.

Той пръсна от едно шишенце вода по лицето на Клелей, който дълбоко въздъхна и се протегна.

— Лейтенантът е жив! — извика Раул. — Сега да видим как е нашият мил старец.

С тия думи той се завтече към Линкълн. Този гигант при първото допиране на съживителната струя скочи на краката си, стисна Раул за гърлото, раздруса го с все сила и зарева:

— А! Мръснико! Какво мислиш? Искаш да ме обесиш ли? Не съм от тях, не, лъжеш се!

Но като видя кой е пред него, той го пусна и зачудено се огледа. Като съзря захвърлената карабина, бързо се наведе и я вдигна.

— Трябва да се напълни! — каза той. — Изглежда, че маймуните са се скрили. Трябва да си отваряме очите на четири!

Докато Раул свестяваше ирландеца, а Клелей зачудено си търкаше очите, аз станах и заоглеждах местността.