Майн Рид - Стрелците в Мексико

Когато си отворих очите, видях следната картина: Клелей и Раул лежаха като мене, покрити с рани, от които течеше кръв. Чен и Линкълн душеха едно куче, което хъркаше и се бранеше.

— Не, проклето псе, не можеш вече да се измъкнеш от ръцете ни! — викаше траперът. — Поиска да си премериш силите с нас. — Тогава мри за своята юнащина! Нали виждаш, стари глупчо, че победихме всичките ти другари; нямаше защо и ти да се навираш… Хайде, гълъбче Чен, понадигни го повечко… Ей така! Едно, две, три! Хоп!…

Умрялото куче се изви във въздуха и плесна в потока.

То беше последното от цялата глутница.

След малко се съвзех.

Откъм гората дочух диви бойни викове. Обърнахме се и видяхме, че мексиканци излизат от нея. Те се спряха до брега на потока и едногласно извикаха.

— Раул, не знаеш ли какво значи този вик? — попитах.

— Той показва, че се ядосват, господин капитан. Те виждат, че с конете си не ще могат да преминат водата — камъните пречат, — ето защо ги е яд.

— А! За жалост, нямаме всеки по една карабина. Тогава всички ще ги натъркаляме.

Гверилясите слязоха от конете си, превързаха ги за дърветата и се заловиха да минават потока пешком. Един от тях с лъскавия си мундир и с перата на шапката си приличаше на началник на отред; с извадена сабя той леко подскачаше от камък на камък.

— Сержант — казах, — не може ли да се спре този господин?

— Още е далече, господин капитан. Бих дал половингодишната си заплата, ако имах в ръката си пушката на майор Блосъм. Моята карабина не удря толкова надалече… Ей ти, Чен, изправи се пред мене, за да не види този танцьор какво правя, иначе ще се гмурне във водата!

Чен затули Линкълн, който се прицели през рамото му. При все това мексиканецът забеляза добре движенията на сержанта и искаше да скочи във водата. Но не успя: преди той да скочи, Линкълн гръмна. Мексиканецът отпусна ръце и падна в потока, който го завъртя между острите камъни. Шапката на убития падна и се понесе заедно с него.

Другарите му, уплашени, се върнаха назад към брега и се скриха зад дърветата.

— Пазете се! Това е дяволската карабина! — викаше един, който вероятно си бе помислил, че се стреля със знаменитата карабина на майор Блосъм, с която Линкълн толкова добре стреляше от кошарата.

Излезе, че този път старият ловец сполучи да повали прочутия Янес. Стреснати от смъртта на своя водач, мексиканците се изпокриха дето и както можаха. Най-близките до нас загърмяха, но техните куршуми или удряха скалата, или прехвръкваха над главите ни. Клелей. Чен, Раул и аз, като нямахме огнестрелно оръжие, се скрихме зад скалата. Само Линкълн стоеше смело и дразнеше неприятелите.

Не само ние, но и враговете ни бяха смаяни от хладнокръвието и безстрашието на този гигант. Това се виждаше по техните жестове и се чуваше по възклицанията им.

Като гръмна веднъж, той преспокойно напълни пушката и се прицели, но след една секунда отпусна карабината. Сетне пак се прицели и пак си сне ръцете.

— Страхливи гадини! — изръмжа, като удари скалата с приклада на карабината си. — Така се крият, че няма де да се прицели човек!

И наистина, щом нагласеше пушката, всички мексиканци изведнъж се изгубваха, като че ли пропадаха под земята.

— Изглежда, само кучетата им са храбри, — продължаваше той, като се местеше към тях. — Ех, тия жалки жълтолики маймуни!

Между мексиканците се започна размърдване. Половината от тях възседнаха пак конете си и полетяха в галоп край потока.

— Аха! — каза Раул. — Искат да ни обградят… След половин час ще бъдат тук.

„Я гледай — помислих си аз. — Все по-лоша става работата.“

И наистина, нямаше къде да се скрием, защита нямахме никаква. Наблизо нямаше нито гора, нито храсталак, който поне слабо да ни прикрива. Зад нас се простираше широка равнина, на която само тук-таме се издигаше някоя палма или рядка група от тъй наречените испански байонети. Само надалече, на около пет мили, се чернееше нещо. Раул каза, че там започва друга гора. Мислимо ли бе да идем там, без да ни настигне конската потеря? Не можеше и да се мисли такова нещо.

Ако всички гвериляси тръгнеха да ни заграждат, разбира се, тогава щяхме да тръгнем назад и да се отбием настрана, но тъй като половината от тях останаха, то и това не можехме да направим. Оставаше ни само един изход — да се мъчим да се доберем до далечната гора.

Но затова трябваше по-напред да измамим ония, които останаха да ни наглеждат, иначе те можеха да ни изловят.

За тази цел прибягнахме до хитрост, която Линкълн и аз бяхме забелязали у индианците и която много пъти бяхме прилагали с пълен успех. С нея не можехме да измамим един тексасец, но мексиканците можеха лесно да се излъжат.