Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Ако се осмелиш да се доближиш до тях с лошо намерение, ще ги защитя! Стига една жертва!… Стига, дето погуби мен… Пази се сега! Аз знам, че ти си способен на всичко, но знам още, че всичко си има граница и мярка!

— Жертва! Каква силна дума, моя мила! — подигравателно произнесе Дюброк. — В какво се състои твоята жертва, Мария? Нали за себе си приказваш? Ти си съпруга на най-красивия мъж в цяло Мексико; нима това е жертва?

Думата „съпруга“ той произнесе с такава ирония, че само за това заслужаваше да бъде разкъсан на парчета.

— Да, хубава комедия разигра с оня фалшив свещеник! — извика младата жена. — Благодаря ти!… Опозори ме, стъпка ме в калта, лиши ме от всяко човешко достойнство… Нима съм могла да обикна такъв негодник?… Не, това не бе любов, то бе просто заслепяване, безумие! Нима може да се обичат хора като теб?

Последните думи тя изговори като че ли на себе си, чупеше ръце и горчиво клатеше глава.

— Все ми е едно дали си ме обичала или не — казваше Дюброк. — Думата не е за това. Твоята любов никак не ми трябва — туй да си го запишеш; мен ми трябва да заставиш своя чичо да те признае и да ти даде онова, което противозаконно грабна в ръцете си.

— Никога няма да сторя това.

— Ще го сториш, ако ли не…

Мария бързо се извърна и тръгна към вратата.

— О, има още време! — каза Дюброк и грубо я хвана за ръката. — Днес няма да те пусна да излезеш. Видях те тази сутрин, като отиде при оня мръсен янки и му пошушна нещо. Сигурно ще му помогнеш да избяга, ако те оставя свободна… Не, стой си тука, мила! Сутринта ще те пусна, за да се порадваш, когато той ще се люшка във въздуха. Лека нощ!

С тия думи креолът излезе от стаята и затвори вратата. Дори през прозореца чух как завъртя два пъти ключа.

Лицето на младата жена показваше странна смес от тържество и безпокойство. Тя се завтече към прозореца и се прилепи до него, за да проникне в тъмнината, която царуваше отвън.

Извадих от пръста си елмазения пръстен, който тя без да ще остави в ръката ми, и надрасках на стъклото думата „gratias“ (благодаря).

Щом ме забеляза, тя трепна и се дръпна.

Не можех да стоя повече тук: другарите ми отдавна ме чакаха. Всяка минута бе скъпа. Слязох долу и пак се скрих в рова.

След няколко минути ги настигнах и заедно тръгнахме към близкия гъсталак. Оттам още се виждаше прозорецът, на който стоеше Мария де Мерсед. Сега тя държеше в ръце лампата и четеше написаното на стъклото. Очите й светеха с такъв пламък и говореха толкова много, че нямаше нужда от думи — разбрах всичко.

Като влязохме в гъсталака и избегнахме опасността, започнах да се колебая.

Не знаех на какво да се реша. Може би Гвадалупа се намираше във властта на Дюброк, взета от него в плен под някакъв предлог. Например задето е имала връзки с неприятелски офицери? По всяка вероятност цялото семейство на дон Розалес бе обвинено в държавна измяна, тъй като то се отнасяше приятелски към нас. Трябваше да се опитаме да спасим поне нея, но как? Бяхме само петима, при това без оръжие и едва останали живи от различни изпитания…

Утеши ме мисълта, че Мария де Мерсед, която, изглежда, имаше здрав ум и чисто мъжка енергия, ще може да защити роднините си по-добре от нас. Да, щом тя можа да ни освободи, ще намери начин да помогне и на ония, с които я свързваха роднински връзки.

Другарите ми искаха да вървим напред. Раул познаваше много добре местността и ние смело можехме да се доверим на него.

— До сутринта ще стигнем нашите линии, не бойте се — каза той. — Само вървете подире ми.

Но още не бе изговорил последните думи и ето че зад нас се чу сигналният рог. После гръмна пушка и ехото й многократно се обади.

— Охо! — извика Раул. — Това значи, че са забелязали нашето бягство.

— Защо мислиш така? — попита Линкълн.

— Този гърмеж е сигнален, с него се обръща вниманието на всички техни аванпостове, разположени тук, в планината… Сега трябва да се пазим, за да не ни уловят пак.

— Този храсталак е много малък. Трябва по-скоро да се махнем от тука — забеляза Линкълн.

— Да — потвърди Раул, — тука е опасно. Но на няколко мили има други храсталаци, които са дотолкова гъсти, че човек едва може да се движи из тях. Там нямат никаква възможност да ни преследват. Ако успеем да отидем там, ние сме спасени… Да вървим!

Вървяхме предпазливо. Трясъкът на сухите клони, шумоленето на храстите можеха да ни издадат. По всички страни се раздаваха сигнали; чуваше се как от хациендата тръгнаха няколко отреда да ни преследват.