Майн Рид - Стрелците в Мексико

Сърцето ми пак се сви от болка: „Но защо тъжа, щом тя се чувства добре?“

Изведнъж копринената завеса се дръпна и пред мен се откри картина, от която всеки друг на мое място би полудял.

Представете си, че някой е осъден на вечни мъки в ада, и че отдалече му показват рая и му казват: „На, гледай какво изгуби със своята непредвидливост!“ В тая минута и аз бях в такова положение.

През приемната се виждаше разкошно украсен и ярко осветен салон, в който бяха събрани много офицери в блестящи мундири и разкошно натруфени дами. Между първите бе и Дюброк, хубав и изящен както винаги. Между дамите забелязах донна Жоакина с двете си дъщери.

Готвеха се да танцуват.

— Погледнете, Халър, ето го дон Розалес със жена си и дъщерите си! — извика Клелей, който също гледаше там.

— Я виж ти! Какво ли значи това, какво мислите?

— Шшш! Не ми говорете нищо, Клелей! — прошепнах аз и махнах ръката му, която той бе сложил на рамото ми.

Чувствувах неизказана мъка и молех смъртта да ме избави.

Той се приближи до нея… Покани я да танцуват… Тя, разбира се, ще се съгласи… Не, тя отказва! Благородна душа! Тя излиза в галерията, която образува приемната, и се опира на балюстрадата… Нима въздъхна? А! Той пак отива при нея, казва й нещо… Тя се усмихва… Той й хваща ръката! — Размислях трескаво.

— Демон!… Коварна жена! — извиках с все сила и се изправих на вързаните си крака.

Поисках да се хвърля там, поисках да измъкна нейната ръка от ръцете на злодея. Направих няколко крачки и тежко паднах назад върху каменните плочи.

Пазачите ме хванаха и пак ми вързаха ръцете. Същото направиха и с другарите ми, след което ни снеха в един зимник, хвърлиха ни там и затвориха вратата.

Пак останахме сами.

Не се наемам да опиша чувствата, които ме вълнуваха в новия ни затвор. Беше студено, влажно, тъмно, но не ме мъчеше това. Аз се разкъсвах от скръб, отчаяние, ревност и не чувствувах физическите страдания…

В този момент страстно исках да умра, за да се тури завинаги край на моите мъчения, но не по-малко страстно исках и да живея, за да си отмъстя!

Ами ако новият затвор попречи на Нарцисо да изпълни обещанието си? Как ще влезе той при нас? Вратата е затворена с двоен ключ и пред нея е поставен часовой.

След дълги усилия успях да се изправя на краката си и се опрях с гръб на стената. На нея имаше тясно прозорче, Като се движех край стената, отидох до това прозорче и почнах да се вслушвам — какво става отвън. Чуваше се виене на вълци. Отначало не обърнах внимание на това, но виенето все повече се усилваше и се приближаваше; то бе толкова странно, че най-сетне повиках Раул, за да му кажа чудното си откритие.

Той допълзя при мен.

— Какво има, господин капитан?

— Тук нейде се скитат вълци. Чувам ги да вият.

— Ами отде ще се вземат вълци?

— И аз не разбирам. Струва ми се, че тук се крие нещо… На̀, чуваш ли, Раул? Чуваш ли?…

— О, Господи!… Знаете ли какво… Линкълн вие! Наистина, той е!

— Виенето се прекрати малко, но след това се дочу от друго място.

— Какво да направим, Раул? — попитах. — Ако му отговорим, часовоят ще обърне внимание… Да почакаме отчаяният вълк да дойде по-наблизо.

Вълчото виене, размесено с лай, се чуваше все по-наблизо. Понякога то спираше, за да се подеме с нова сила. Аз цял се обърнах на слух. Другарите ми също станаха прави, подпрени на стената. Надеждата, че Линкълн е наблизо, ни оживи и ободри.

Мина се около половин час. Ние не приказвахме и даже гледахме да не се движим, за да не изпуснем нито един звук зад стените на нашия затвор.

Но ето че един приятен глас, приличен на женски, прошепна през прозореца:

— Господин капитан!

Прилепих ухо към прозореца. Същото повикване се повтори. Изглежда, беше Нарцисо.

— Кой е? — попитах.

— Аз съм, господин капитан.

Да, този глас чух сутринта, когато преминавахме реката. Значи под прозореца е Нарцисо!

— Можете ли да си подадете ръката през прозореца? — продължаваше гласът.

— Не, ръцете ми са вързани на гърба.

— А не можете ли да ги повдигнете до прозореца, като се обърнете гърбом?

— И това не мога.

— Другарите ви вързани ли са?

— Да, всички.

— Тогава се качете на раменете на двама от тях.

Помолих Чен и Раул да се наведат, като не разбирах какво е намислил смелият испански момък.

Като се качих върху раменете на другарите си и като се обърнах гърбом към прозореца, който нямаше нито решетка, нито стъкло, почувствувах, че малка нежна ръка се допря до моите ръце и мигом отряза с нещо остро техните връзки.