Майн Рид - Стрелците в Мексико

— No entiende! — още веднъж повтори мексиканецът, като продължаваше да си клати главата.

— Ах, жълта маймуно, какво постоянно ми разправяш за десет дни! — извика Чен, съвсем ядосан. — Ти отлично разбираш, за какво те моля, само че се преструваш, че не разбираш. Не ти се дава една шепа лош боб!

— Че той откога ти казва, че няма вече — каза Раул, който съжали най-сетне другаря си.

— Няма ли вече? Лъже, жълтоликият юда! Приготвена е вечеря за петстотин души и изведнъж — няма вече! Не може да бъде!

— Frijoles no hay — каза Хозе, който се досети за какво приказва Чен.

— Fra holeys! (От светиите!) — продължаваше Чен да изопачава испанските думи. — Какво ми приказваш за светии, когато вашите наредби са дяволски! Засрами се, стар грешнико! На оня свят ще научат за тия думи!

Всички се пукнахме от смях, като слушахме този интересен разговор.

— Ох, да се провалят всички! — ядосваше се Чен. — Раул, помоли го да ни даде поне вода! Това едва ли ще откаже, тъй като пред носа ни има почти цяло море.

Раул изпълни желанието му. Трябва да се каже, че бяхме много ожаднели. Хозе даде знак на една слугиня, която ни донесе пълна стомна с вода.

— Помъчете се, моя хубавице, да напоите най-напред господин капитана — каза Чен и ме посочи. — Наистина, на всички трябва да се даде по равно, ама пък и според чина.

Слугинята го разбра и ми подаде стомната. Като се напих, аз я дадох на Клелей, който от своя страна я предаде на Раул. Най-после стомната стигна до неукротимия ирландец. Но вместо да побърза и се напие, тоя чуден човек сложи стомната между колената си, ококори си очите и като поглеждаше талията на застаналата до него жена, любезно й пошушна:

— Кажи ми, мила moutchatcha… Нали така, Раул?

— Muchacha, да, да! — каза слугинята, като показа белите си зъби.

— Знаеш ли що, хубавице moutchatcha, дали не можеш ни намери една капчица… Ти вече знаеш какво ни трябва… Раул, и й разправи?

— No entiende — продума жената, като се смееше на космическите жестове на Чен.

— О, дявол да го вземе! И тази приказва за някакви си десет дни!… Да не са се наговорили тия хора!… Раул, я й разтълкувай, както трябва, какво искам… Кажи й, че нямам пари, защото нейните мили съотечественици ме ограбиха, но че имам две сребърни иконички и едно кръстче. Нека ми намери пийване, ще й дам едната иконичка или кръста.

При тия думи той извади от пазвата си своите реликви. Като ги видя, жената извика от възторг и се наведе, за да ги разгледа по-добре. Тя падна на колене, благоговейно целуна образа на Пресветата Дева и избъбри молитва — наполовина на испански, наполовина на ацтекски.

Като се вдигна на крака, тя погледна нежно към Чен и каза:

— Bueno catolico! (Добър католик!)

И като добави нещо, което не можахме да разберем, избяга бързо.

— Как мислиш, Раул, дали ще ми донесе пийване? — питаше Чен.

— Навярно ще донесе, успокой се!

И наистина, подир пет минути слугинята се върна и подаде на Чен бутилчица с някаква прозрачна течност.

Ирландецът почна бързо-бързо да развързва ремъка от шията си.

— Избери си, душице — каза той и й подаде иконичките. — Вземи, която ти хареса повече. Ако искаш вземи всичко. Муртаг Чен е благодарно животно и не обича от нищо да се ползува даром.

— No, senor, su proteccion necessita a usted. (Не, сеньор. Вие сам имате нужда от тази защита) — със задушевен глас каза слугинята и бавно отмахна ръката на Чен.

— Какво казва, Раул?

Французинът преведе.

— Да, тя има право! — извика ирландецът. — Нуждая се от защита, ох, колко се нуждая! Но има вече десет години, откак нося иконки и освен ей това шишенце, те нищо не са ми дали… Впрочем, може да е от това, че малко се моля… Господин капитан, пийнете си!

Взех шишето и отпих две глътки. То бе питие от най-лош вид, направено от диво алое. Пареше като огън.

Клелей отпи още повече. И Раул направи същото, сетне върна шишето на Чен.

— За твое здраве, миличка! — извика Чен и кимна на слугинята. — Да даде Господ да живееш толкова години, колкото капки имаше тук!

— No entiende — повтори тя засмяно.

— Е, хубаво де, хайде да е десет дни!… Няма да се караме за това я… Ти си добра и мила жена. Само дето не си облечена хубаво. Фустата ти е много къса и чорапите калпави. Ама пък краката ти са като на господарката ти!

— Que dice? (Какво казва?) — обърна се мексиканката към Раул.

— Казва, че имаш много малки крака — отвърна Раул. Този комплимент направи удоволствие на слугинята. И наистина, нейните крака бяха мънички и тя много мило пристъпваше на тях, при всичко че пантофите й бяха големи.