Майн Рид - Стрелците в Мексико

Горчивите ми мисли бяха прекъснати от идването на шест мексиканци, които пак ни завързаха очите, изведоха ни и ни качиха на мулетата.

След малко се даде сигнал и ние тръгнахме на път.

Вървяхме покрай брега на реката. Засенчеността, ароматът и тропотът на мулетата показваха, че се намираме в гора. Наблизо шумеше вода и това не ни бе неприятно. Два-три пъти прекосихме реката. Понякога се отдалечавахме от брега почти цяла миля и след това пак се връщахме при него. Най-сетне се качихме на планината и почнахме да слизаме от другата страна.

— Познавам добре този път — каза Раул. — Ей сега ще бъдем в хациендата на Зенобио? Че как да не зная този път!

— Какво има?

— По него съм пренасял много тютюн и много bulto с кърмъз. Случвали са се тъмни нощи като в рог, а аз вървя, като че ли е денем.

— Мислех, че контрабандистите никога не работят през тъмна нощ.

— Това зависи от обстоятелствата. Понякога митническите стражи са съвършено слепи денем, тогава си вършим преспокойно работата, а понякога гледат — тогава използуваме най-тъмните нощи? Случвали са ми се сблъсквания… На другия склон на този хълм насмалко щях да ида направо в ада.

— Как стана това?

— Зенобио бе купил кърмъз от един търговец в Оаксак. Стоката бе скрита в планината на две мили от неговата хациенда, а в устието на Меделина чакаше един кораб, готов да вземе товара. Няколко смели мъже бяха наети да пренесат стоката. Между тях се намирах и аз. Тъй като стоката бе скъпа, ние бяхме въоръжени от глава до пети. А господарят ни каза да се защищаваме до последна капка кръв. Всички бяхме решителни и изпълнявахме задълженията си, готови да се бием със самия дявол. Не знам как, но митничарите подушили нашата работа и изпратили от Вера-Крус един силен отред, за да ни пресече пътя. Ние срещнахме войниците по оная страна на планината — там, дето пътят завива към Меделина.

— Така. А после какво стана?

— Бихме се повече от един час, избихме половината отред, а другата половина накарахме да избяга назад във Вера-Крус.

— Добре! А после?

— Благополучно предадохме стоката? Трима от нас лежат в полите на планината, а и аз насмалко щях да бъда при тях. Бедрото ми бе цяло продупчено. И досега се вижда следата; понякога ме боли ужасно?

Нашият разговор се прекъсна от ожесточения лай на няколко кучета. Конете почнаха за цвилят, отговориха им техни другари, които пасяха нейде наблизо.

— Мисля, че скоро ще се мръкне, Раул.

— Да, струва ми се. Стана по-студеничко — отговори той. — Денем гориш, нощем зъзнеш, горчива е нашата участ на земята.

Не можах да не се засмея, като чух неговите философски размишления и комичната му въздишка.

Кучетата престанаха да лаят. Чуха се поздравите на нашите гвериляси.

Копитата на конете и мулетата затропаха по камънака. По звука можеше да се познае, че минаваме под свод.

Спряхме. Снеха ни и ни хвърлиха на земята като стока.

Стояхме така няколко минути и се вслушвахме в смесените звуци, които се раздаваха наоколо.

Цвилеха коне, виеха и лаеха кучета, ревяха бикове и крави, високо разговаряха водачите на мулетата, звънтяха саби и шпори, бъбреха жени, викаха и шетаха насам-нататък мъже. Просто да си запушиш ушите от шум.

Някой до нас казваше:

— Те принадлежаха към оня отред, който изтървахме при Вирген. Между тях има двама офицери.

— Аз бях ги хванал при Ла-Вирген. Много мъчно бе да се приближиш до тях. Те имаха едни магьоснически куршуми? Вярвам, че господарят ще заповяда да избесим всички тия янки.

— Кой знае? — каза другият. — Пинсон е уловен тази сутрин в Пуента-Морена. С него бяха няколко души — и те до един са пленени. Нападнали ги драгуни; сражавали се с тях, но не могли нищо да сторят. Знаете колко старецът обича Пинсон — той би предпочел да остане без жена, отколкото без него.

— Та мислиш ли, че ще предложи замяна?

— Твърде е възможно.

— За нас не би се тревожил! Да ни накълцат на парчета пред очите му, дори пръста си няма да помръдне, за да ни спаси.

— То си е винаги така: който най-много се старае, най-малко го зачитат.

— Вярно е! Омръзна ми вече този старец? Наистина, Хозе, ще избягам при бащата!

— При Харанта?

— Да. Той сега чака наблизо до моста отреда на Харачо. Помежду им има няколко мои другари от Рио Гранде. Те живеят в ония палатки покрай пътя, не плащат никакъв наем и карат весел живот, доколкото съм чувал. Ако тия юнаци изпаднеха вчера на отец Харанта, днес вече щяха да идат на оня свят.