Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Какво ще правим? Имаме само една карабина, една кама и един нож — казах аз. — Линкълн, как мислите?

— Има ли наблизо вода, Раул? — запита той, след като помисли малко.

— Недалече от тука, на стотина метра, ако вървим по тази пътечка наляво.

— Тогава трябва да вървим към водата. Ако тя не е много дълбока, ще я преминем по брода и тогава кучетата ще изгубят дирята ни — каза Линкълн.

— Да, така ще направим — потвърдих аз. — Води ни, Раул. Да имахме всеки по една пушка, може би щяхме да се разправим с кучетата, макар да са повече от десетина, ако се съди по гласовете им.

Раул се затича напред, а ние след него. Скоро достигнахме брега на един планински поток, който тук-таме образуваше малки водопади. Като го прегазихме на едно място, дето водата бе по-плитка и по-тиха, тръгнахме край гората, готови да се гмурнем пак в потока, ако стане нужда.

Лаят и виенето на кучетата, които се чуваха отблизо, утихнаха.

— Е, какво, да не са се върнали назад? — каза Раул.

— Не, но са дошли при нашия бивак и го душат — поясни опитният трапер.

След минута се вдигна такъв шум, че просто трябваше да си запушим ушите.

— Изгубиха дирята — каза Линкълн, като се ослуша. — Как беснеят, проклетите! Да вървим по-скоро, че не знаем какво може да стане. Не трябва да се отдалечаваме от потока.

Половин час вървяхме съвсем спокойно, като мислехме, че вече никой не ни гони, когато Линкълн, който вървеше след нас, изведнъж легна на тревата и пак почна да се ослушва. Всички се спряхме като гръмнати и уплашено го гледахме, понеже знаехме, че той не върши нищо напразно.

Като стана, удари пушката си в земята и извика:

— Дяволите да ги изядат! Кучетата пак подушиха дирята ни!

Без да чакаме по-нататъшни обяснения, се завтекохме дружно към потока. Като се изкачихме на скалата, която ни заграждаше пътя, нагазихме във водата.

Раул, който вървеше напред, изрече едно проклятие.

— Сега нито напред, нито назад — прибави той. — Погледнете, господа, къде сме попаднали!

Излезе, че прибързано сме се хвърлили във водата, на такова място, което бе от двете страни заградено със скали. Да се върнем назад, значеше да влезем направо в устата на кучетата, а да излезем напред, ни пречеше скалата.

— Какво да правим сега? — каза Раул.

— Попаднахме като лисица в капан! — измърмори Линкълн със стиснати зъби.

— Не още — забелязах аз, като разгледах околната местност. — Не, не още! След мене, другари! Тука така ще отблъснем кучетата, че за дълго време няма да забравят това.

Посочих им надвисналата отгоре ни площадка на скалата.

Линкълн одобрително кимна с глава. Покачихме се върху площадката, обраснала с ниска трева, заехме позиция и се приготвихме за борба. Всички чувствувахме, че тя ще бъде жестока и се приготвихме да не даваме даром своя живот.

Погледнах надолу. Потокът бучеше и се пенеше на дълбочина около шестдесет метра.

В гората, отдето току-що бяхме излезли, се чу ожесточен лай. След това видяхме, че от храстите изскочиха дванадесет кучета и душеха земята.

Най-голямото, като най-опитно, изведнъж намери мястото, отдето минахме през потока. Като излая тържествено, то се хвърли върху камънаците по дирите ни. Останалите се впуснаха след него.

Линкълн се прицели върху водача и гръмна: кучето изскимтя и с глава надолу полетя в потока, който го завлече по течението.

— С едно по-малко — извика старият ловец, като си напълни пушката отново. — Дай Боже, всички да ги избием. Хубаво, че имам доста патрони, взех си да се намират… Виждате ли как беснеят! Да им се падне някой от нас, веднага ще го изхрускат… Но няма да се предадем току-тъй. Не сме ние от тях! Не!

Докато пълнеше своята карабина, другарите на убитото куче вече бяха под нашата скала и почнаха да се качват към нас. Вторият гърмеж на Линкълн повали още едно куче, но другите в един миг се качиха при нас и ни заградиха от всички страни.

Започна се отчаяна борба между кучета и хора — битка не на живот, а на смърт.

Не знам колко време трая това сражение; помня само, че то бе ужасно. Едно куче ме сгриза със зъбите си за гушата. Като се напрегнах с все сили, го сграбчих за гърлото, удуших го и го тикнах в пропастта. Сам се чудя сега как съм можал да направя това. Очевидно е, че отчаянието удесеторява силите, тъй като иначе не бих могъл да се справя с това силно и побесняло животно.

Бях съвършено забравил своята кама. Като ми дойде наум за нея, измъкнах я и почнах да сека яростно наляво и надясно. Едно куче ми захапа ръката, друго ме ухапа за крака, трето насмалко щеше да ме завлече в пропастта, където го тикнах. Най-сетне, окървавен, обезсилен, паднах в несвяст на тревата, като при последната искра на съзнанието си спомних за нея, моята скъпа Гвадалупа…