Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Ами как попаднахте тука?

— Случайно. Вървяхме към Ponte Nationale, когато изведнъж вашият грамаден сержант се изправи пред нас. Той ни разказа всичко. С негова помощ дойдохме навреме.

Като поприказвах още малко със съслуживците си, аз се отделих и потърсих Джек.

— Кого видя, Джек? — шепнешком запитах момчето, като го повиках при себе си.

— Видях всичките, господин капитан.

— Е?

— Попитаха ме де сте и когато им казах…

— Добре, разбирам. Сетне?

— Чудеха се и…

— Е, разбира се. По-нататък?

— Госпожиците…

— Какво госпожиците?

— Плакаха, чупеха си ръцете…

Тия думи вляха сладкия балсам на утеха в моята измъчена душа. Аз се предадох на сладки мечти…

— Ще ме питате ли още нещо, господин капитан? — чух гласа на Джек, който виждаше, че като че ли го забравих. Опомних се и го попитах:

— Не ти ли казаха, закъде заминават?

— Казаха ми, че се преселват в… Забравих името на града…

— Оризава? Кордова? Пуебла? Мексико? Гванахуато?

— Да, струва ми се, нещо такова споменаваха…

— Капитан Халър, погледнете, моля ви се! — извика в тази минута майорът, който бе отишъл малко настрана.

— Не познавате ли между тия маймуни ония от тях, които се канеха да ви обесят?

Погледнах петимата вързани бандити, пазени от стрелците и казах:

— Да, виждат ми се познати физиономии, но не мога да кажа сигурно. Тия хора много си приличат едни на други.

— Е, ама пък аз мога — намеси се Чен. — Всичките ги познавам, тъй като добре се вглеждах в тях, когато ме награждаваха с ритници и юмруци… Ах вие, проклети каналии! Опитайте се сега да се гаврите с мен!… Е, как? Умирихте ли се сега? Почакайте, има още да видите!

— Можеш ли да потвърдиш под клетва, че именно тия хора са ви мъчили? — питаше майорът… — Ела по-насам!

Чен приближи и се закле, че ги познава.

— Отлично; сега трябва да решим с болшинство как да ги накажем — каза Туин. — Лейтенант Клейбърн, какво мислите да направим с тия негодници?

— Да се обесят!

— Лейтенант Хилис?

— Да се обесят!

— Лейтенант Клелей?

— Да се обесят!

— Капитан Тенеси?

— Да се обесят!

— Капитан Халър?

— Непременно ли сте решили да ги накажете със смърт? — попитах, като чувствувах неволна жалост към тия нещастни диваци.

— Решил съм! — каза майорът. — Ние нямаме време да се бавим с тях. Нашата армия сега се намира в равнината План дел Рио, готова да атакува прохода. Ако закъснеем с един час, няма да сварим сражението. Предполагам, че и вие, като мен, искате да участвувате в него.

— О, разбира се, господин майор! Няма защо да се съмнявате в това.

— Виждате ли!… Ей, момчета!… Обесете тия подлеци! Той махна с ръка на петимата редници, които слязоха от конете си и се заловиха за работа.

Всички се обърнахме с гръб, за да не гледаме това печално зрелище.

След като се разправихме с пленниците, напуснахме Орлово гнездо.

Вечерта влязохме в Пуеблита Хаконуелио, дето останахме да пренощуваме, разбира се, под открито небе. След вечерята се разположихме около огньовете и заспахме като мъртви. Отдавна не бяхме прекарвали такава спокойна нощ.

Щом се съмна, потеглихме по пътеката за План Ривер. Когато излязохме на една височина, пет мили далеч от моста, пред нас се разкри картина, която накара сърцата ни да забият по-бързо.

На разстояние около миля пред нас се намираше хълм, на върха на който стърчеше мъничка кула. На тази кула се развяваше мексиканският флаг, а наоколо й се бяха разположили в три реда войски. Конници, с лъскави офицерски мундири бързо се качваха и слизаха по склона. Лъснатите гърла на мортирите, готови да бълват смърт, блестяха на слънцето. Биеха барабани и ечаха тръби.

— Това е сигнал за атака! — извика майор Туин, като дръпна коня си назад. — Де сме попаднали? Това са неприятелски войски!… Боже мой, само това ни липсваше!… Ей, водачо! Какво значи това? — грозно продължаваше той като извади сабята си наполовина, когато до него се приближи Раул.

— Това е телеграфна станция, господин майор — спокойно доложи Раул. — Тука е съсредоточен главният щаб на мексиканците.

— Защо ни докара при него? Едва не попаднахме в ръцете им.

— О, не, господин майор. До там има още десет мили.

— Десет мили ли! Защо ни мамиш?… Какви ти десет мили, когато различавам дори орела на флага им! Тук няма и една миля!

— Така като погледнеш, наистина няма повече от миля, господин майор, но да тръгнеш — тъкмо десет мили.