Моето ухажване не обещаваше да бъде никак лесно; изглеждаше, че пътят на моята любов щеше да бъде много трънлив.
Въпреки еднообразието на затворения живот в една и съща стая дните на моето оздравяване минаваха доста приятно. Бях заобиколен с всичко, което доставяше удобства или допринасяше за подобрение на здравето ми. Постоянно получавах сладолед, прекрасни питиета, цветя, редки и скъпи плодове. За поднасяните ми ястия бях много задължен към жената на Сципион, Хлоя, благодарение на която се запознах с креолските деликатеси: „гъмбо 85 85 Гъмбо — яхния с бамя. — Б.пр.
“, задушена риба, фрикасе от жаби, горещи вафли, задушени домати и много други фини ястия от луизианската кухня. От ръцете на самия Сципион не отказвах да приема резенче „печен опосум“ и стигнах чак дотам, че веднъж опитах „пържола от миеща мечка“, но само веднъж, а и това ми се видя прекалено много. Сципион обаче не се стесняваше да си похапва от тази гадинка, подобна на лисица, и можеше да излапа почти цяла на едно ядене.
Малко по малко се запознах с обичаите и с особеностите на живота в една луизианска плантация. Старият Зип беше мой учител, тъй като продължаваше да бъде мой постоянен прислужник. Когато ми омръзваха приказките на Сципион, аз се обръщах към книгите (повечето от френски писатели), които изпълваха малката библиотечка в стаята ми. Всред тях намерих почти всички трудове, отнасящи се до Луизиана — доказателство за изискания вкус на този, който ги бе подбрал. Между другото прочетох прекрасния роман на Шатобриан 86 86 Шатобриан, Франсоа Рене (1768–1848) — френски писател; в случая става дума за неговия роман „Атала“ (1801), в който действието протича в девствените гори на Америка. — Б.пр.
и историята на Дьо Прац 87 87 Дьо Прац Льо Лаж (умрял в 1775 г.) — френски пътешественик, пътувал из Америка, автор на „История на Луизиана“ (1758). — Б.пр.
. В първата от тях не можех да не забележа, че липсва онази vraisemblance 88 88 Vraisemblance (фр.) — достоверност. — Б.пр.
, която по мое мнение съставлява големия чар на всеки роман и която авторът не може да постигне, когато се мъчи да нарисува сцени или костюми, които не познава от преки наблюдения.
Що се отнася до историка, то открих, че той се впуска най-вече в детински преувеличения, тъй присъщи на писателите от онова време. Тази забележка без изключение важи за всички стари писатели, които пишат за Америка — били те англичани, испанци или французи, — описващи двуглави змии, крокодили, дълги двадесет ярда, и толкова голяма боа, че можела да глътне цял кон заедно с ездача! Наистина трудно е да разбере човек как са могли хората да вярват нелепите измислици на тези стари писатели; трябва да се помни обаче, че науката не е била достатъчно напреднала тогава, „за да им направи ревизия на сметките“.
Повече от всичко друго ме заинтересуваха приключенията и печалната съдба на Ла Сал и не можех да не се учудвам, че американските писатели са направили толкова малко, за да опишат живота на този смел рицар — положително най-живописния откъс от ранната им история, където и разказът, и природата са еднакво интересни.
— Природата! Ах, колко е хубава тя наистина!
С този възглас я поздравих аз, когато за пръв път седнах до прозореца и устремих поглед навън, към луизианския пейзаж.
Прозорците, както във всички креолски къщи, стигаха до пода; изтегнал се в лежащия стол пред широко отворения прозорец, с отметнати назад прекрасни френски завеси, аз гледах безкрайния простор на равнината.
Това беше величествена картина. Четката на художник надали би могла да преувеличи ярките й багри.
Прозорецът ми гледа на запад и жълтите води на великата река се носят пред мене, а талазите й блестят като злато. На отвъдния бряг съзирам обработени полета, където се люшкат стройни стебла на захарна тръстика; тя се отличава лесно от тютюна с неговите по-тъмни листа. На речния бряг, почти срещу мене, се издига прекрасна сграда, донякъде в стила на италианска вила, със зелени жалузи и веранда. Тя е засенчена от портокалови и лимонови дървета, чиито жълтозелени листа весело блестят в далечината. Никаква планина не се изпречва пред погледа — в цяла Луизиана няма нито една планина, — ала високата тъмна стена на кипарисите, издигнала се на запад чак до небето, много напомня планински възвишения.
От тази страна на реката гледката е повече градинска, понеже обхваща главно заградения парк на плантацията Безансон. Тука аз разглеждам всичко много по-подробно и мога да различа разновидните дървета, от които се състои гъстакът. Забелязвам магнолии с големи бели, сякаш восъчни цветове, напомнящи донякъде огромната nympha на Гвиана. Някои от цветовете вече са прецъфтели и на тяхно място личат кораловочервените шишарки, не по-малко декоративни, отколкото самите цветове.
Читать дальше