Майн Рид - Квартеронката

Не вярвах да получа много ясно описание, но може би някои подробности щяха да ми помогнат да установя дали тя прилича на моето видение. Образът в ума ми изпъкваше ясно, сякаш пред очите ми стоеше жив човек. Много лесно щях да позная дали Аврора и видението ми са едно и също лице. Започнах вече да мисля, че не е било видение, а самата действителност.

— Как да кажа, сподарю, някои хора говорят, че тя е горда, щото простите негри те завиждат на нея — това е истина. Тя никога не е горда със стария Зип, това аз зная; тя говори на него и казва на него много неща… тя помага да учи стария Зип ла чете, и старата Хлоя, и малката Хлоя, и тя…

— Аз искам да ми опишеш нейната външност, Сципион.

— О! Да опиша нейната външност… да… как тя изглежда?

— Да. Каква й е косата например? Какъв цвят?

— Черна, сподарю, черна, също като ботуш.

— Права ли е?

— Не, сподарю, збира се, не: Рора тя — квартеронка.

— Къдрава ли е?

— Ами не е също като тази коса — и Сципион посочи ситно накъдрената растителност на собствената си глава; — ама пак, сподарю, тя къдрава: дето хората казват, на вълни.

— Разбирам. Спусната до раменете ли?

— Точно така, сподарю, чак до кръста.

— Пищна ли е?

— Какво е това, сподарю?

— Гъста… буйна?

— Божичко! Тя бухнала също като опашка на миеща мечка.

— А очите?

Сципион описа очите на квартеронката доста объркано. Сполучи обаче с едно сравнение, което ме задоволи. „Те са големи и кръгли… те блестят също като очите на елен“. Носът му създаде трудности, но след много разпитвания успях да разбера, че бил прав и малък. Веждите, зъбите, цветът на лицето — всичко бе най-съвестно описано, а за бузите и той каза: „Също като червеното на джорджийска праскова“.

Колкото и смешно да беше това описание, аз съвсем не бях наклонен да се забавлявам с него. Твърде много се интересувах и се вслушвах във всяка подробност с вълнение, което не можех да обясня.

Най-сетне портретът беше завършен и аз почувствах, че това е образът на хубавото видение. Когато Сципион спря да говори, аз лежах на ложето си и изгарях от непреодолимо желание да видя тази прекрасна… тази безценна квартеронка.

Тъкмо тогава от къщата звънна звънче.

— Сципион викат, сподарю… това за него звънят… аз ще дойда пак подир една минута, сподарю.

С тези думи негърът ме напусна и изтича към къщата.

Аз лежах и размишлявах за необикновеното, донякъде романтично положение, в което обстоятелствата неочаквано ме бяха поставили. До вчера… до снощи бях пътник без ни един долар в кесията и не знаех кой ли покрив ще ме подслони, а днес — гостенин на дама, млада, богата, неомъжена — болен гостенин, на легло за неопределено време, заобиколен с такива грижи и внимание. Тези мисли скоро отстъпиха пред други. Моето видение ги пропъди от ума ми и аз започнах да го сравнявам с описанието на квартеронката, дадено ми от Сципион. Колкото повече ги сравнявах, толкова повече се учудвах на сходството им. Как е възможно да съм сънувал нещо толкова живо? Почти невероятно. Положително трябва да съм го видял! Защо не? Когато съм загубил съзнание и съм бил внесен вътре, заобиколен съм бил от хора; може и тя да е била между тях? Това действително е вероятно и обяснява всичко дали тя е била там? Ще трябва да попитам Сципион, когато се върне.

Дългият разговор, който бях водил с моя болногледач, ме беше изморил, тъй като все още бях слаб и изтощен. Ярката слънчева светлина в стаята не ми попречи да задремя. След няколко минути се отпуснах на възглавницата и заспах.

Спал съм дълбоко може би около един час. После нещо ме събуди и аз полежах още няколко минути така и само наполовина възприемах впечатленията отвън.

А това бяха приятни впечатления. Сладко ухание се носеше край мене и аз долавях леко шумолене на коприна, което обикновено говори за присъствието на добре облечени жени.

— Той се събужда, мамзел! — прошепна тихо някакъв сладък глас.

Очите ми, вече отворени, се спряха върху тази, която говореше. За няколко мига мислех, че продължавам да сънувам. Пред мене стоеше чаровният лик, пищната черна коса, блестящите очи, витите вежди, малките извити уста, румените бузи — всичко беше пред погледа ми!

„Сън ли е това? Не, тя диша: тя се движи… тя говори!“

— Вижте, мамзел! Той ни гледа! Сигурно е буден!

— Не, това не е сън, не е видение; това е тя… това е Аврора!

До този миг все още не бях се разбудил съвсем. Изглежда, че гласно съм изразил мисълта си, а може би последния израз да съм казал тъй високо, че те са ме чули. Възклицанието, което последва, ме събуди напълно и аз видях до леглото си две женски фигури. Те стояха и изненадано се гледаха една друга. Едната беше Йожени; другата без съмнение беше Аврора!