Майн Рид - Квартеронката

Имах вълчи апетит въпреки слабостта си. Не бях ял нищо на парахода: поради възбуждението от надбягването повечето пътници бяха забравили да вечерят, в това число и аз. От приготовленията на Сципион лигите ми потекоха и аз оказах нужното внимание към изкуството на Хлоината майка, която, както ме осведоми Сципион, била „сподарка на кухнята“. Чаят ме подкрепи, а вкусното пилешко фрикасе, поднесено с ориз, като че вля нова кръв в жилите ми. С изключение на леката болка от раната аз вече се чувствах съвсем възстановен.

Моите прислужници отнесоха приборите от закуската, а след малко Сципион се върна и остана при мене в стаята, понеже така му поръчали.

— А сега, Сципион — казах аз, щом останахме насаме, — разкажи ми за Аврора!

— Рора, сподарю!

— Да, коя е Аврора?

— Нещастна робиня, сподарю; съвсем също като стария Зип.

Неизясненият интерес, който се бе пробудил у мене към Аврора, веднага се изпари.

— Робиня! — неволно повторих аз с разочарование.

— Тя е прислужница на споица Жени — продължи Сципион. — Реше косата на сподарката, прислужва, седи с нея, чете и, сичко прави…

— Чете ли? Какво? Една робиня?

Интересът ми към Аврора започна да се събужда наново.

— Да, сподарю, това прави Рора. Но аз ще ви обясня. Старият сподар Сансон беше много добър за черните хора… учеше много от тях да четат книги… най-много Рора. Рора той научи да чете, пише, много, много неща, а младата споица Жени тя научи нея на музика. Рора тя учено момиче, много учено момиче. Много нещо знае, като белите хора. Свири пиано, свири китара… китара, то туй е също като банджо, а старият Зип свири на банджо, той знае да свири. Ъф!

— И въпреки всичко това Аврора е нещастна робиня също като всички вас, Сципион?

— О, не, сподарю, тя много по-друга от всички. Тя живее по-другояче от другите негри… тя не прави черна работа… тя много скъпа… тя струва две хиляди долара!

— Струва две хиляди долара?

— Да, сподарю, нито стотинка доле… нито стотинка доле от това.

— Ти отде знаеш?

— Щото хората толкова много дават за нея. Сподарят Марини искаше да купи Рора и сподарят Кроза, и американски полковник от другата страна на реката — те всички даваха две хиляди долара… старият сподар той само се смееше на тях и казваше той няма да продава туй момиче за никакви пари.

— Това е било по времето на стария ти господар?

— Да… да… ама един иска да я купи сега… един сподар на параход от реката… той казва, той иска Рора за дамската кабина. Той говори на Рора грубо. Сподарката тя се ядоса… каза му да се маха. Сподарят Тони той се ядоса, каза му да се маха; и капитан на парахода той се ядоса като сички. Ха-ха-ха!

— Че защо всички дават такава висока цена за Аврора?

— О! Тя много добро момиче… много добро момиче… но… — Сципион нерешително замълча — но…

— Добре де!

— Аз не вярвам, сподарю, това да е причината.

— Ами какво тогава?

— Че, истина да кажа, сподарю, аз вярвам, те всички лоши мъже, дето искат да купят момичето.

Колкото и предпазливо да беше подхвърлено, аз разбрах загатването.

— О-хо! Аврора трябва да е много хубава тогава? Тъй ли е, приятелю Сципион?

— Сподарю, то не е за този стар негър работа да съди за такова нещо, ама хората, те казват — и бели хора, и черни хора — тя най-хубава, най-красива квартеронка 80 80 Квартеронка — потомка на майка мулатка и бял баща; често пъти квартеронката е бяла като баща си, но въпреки това — осъдена да носи тежката участ на майката-робиня. Много от новоорлеанските квартеронки са най-красивите жени в града. В това отношение те са прочути не по-малко от креолските дами, които напълно справедливо се славят с най-голяма красота. — Бел.авт. от цялата Луизиана.

— Как? Квартеронка?

— Така, сподарю, това е точно така: тя цветно момиче… нищо! Тя бяла също като младата споица. Сподарката се смее и казва това толкова много, много пъти и пак има толкова много разлика: една богата — сподарка, друга — бедна робиня също като стария Зип, да — също като стария Зип; купуват тях, продават тях, съвсем еднакво.

— Можеш ли да ми опишеш Аврора, Сципион?

Туй, което ме накара да задам този въпрос, не беше празно любопитство. Подтикваше ме по-силна подбуда. Все още ме преследваше ликът на моето видение — тези странни черти, странно хубавото изражение на това нито кавказко, нито индианско, нито азиатско лице. Нима беше възможно… вероятно…

— Можеш ли да ми я опишеш, Сципион? — повторих аз.

— Да опиша нея ли, сподарю, това ли искате да правя? Да… да…