Майн Рид - Квартеронката

— Твоето име! — рече учудено господарката.

— Моето име! — отвърна също тъй учудено робинята.

— Но откъде знае името ти?… Откъде?

— Не зная, мамзел.

— Идвала ли си преди тук?

— Не, досега не съм идвала.

— Много странно! — каза младата дама и ме изгледа с въпросителен поглед.

Сега вече бях съвсем буден и разбрах, че съм говорил на глас. Трябваше да обясня откъде зная името на квартеронката, а нямах представа какво да кажа. Ако разправех това, което си бях мислил, ако дадях сметка за промълвените от мене думи, щях да изпадна в крайно глупаво положение; от друга страна, ако премълчех, щях да предизвикам у мадмоазел Безансон някои странни мисли. Нещо трябваше да кажа — налагаше ми се да излъжа.

С надежда, че тя ще заговори първа и може би ще ми подскаже някакво обяснение, аз не отворих уста в течение на няколко мига. Престорих се, че раната ме боли и с мъка се обърнах в леглото. Тя сякаш не забеляза това, а остана все тъй изненадана и само повтори думите:

— Много странно е, че знае твоето име!

Непредпазливите ми приказки бяха й направили впечатление. Не можех да мълча повече, затова отново се обърнах и като се престорих, че едва сега забелязвам присъствието на девойката, поздравих я и изказах своята радост, че я виждам пак.

След един-два въпроса, пълни със загриженост за моята рана, тя ме запита:

— Но как тъй назовахте Аврора по име?

— Аврора! — отвърнах аз. — Ах, нима ви се вижда чудно, че зная нейното име? Благодарение на добросъвестните описания на Сципион още от пръв поглед можех да кажа, че това е Аврора.

Аз посочих квартеронката, която беше отстъпила една-две крачки назад и стоеше мълчалива и явно изненадана.

— А! Сципион ви е говорил за нея?

— Да, мамзел! Добре се поразговорихме с него тази сутрин. Аз доста научих от Сципион за плантацията. Вече се познавам с леля Хлоя, с малката Хлоя и с безброй други ваши хора. Тези неща са интересни за мене, понеже вашият луизиански живот ми е съвсем чужд.

— Мосю — отвърна дамата, явно задоволена от обяснението ми, — радвам се, че сте толкова добре. Лекарят ме увери, че скоро ще стъпите на крака. Благороден чужденецо! Научих как сте бил ранен зарад мене — за да ме защитите. О, как ще мога да ви се отплатя? Как да ви се отблагодаря, че спасихте живота ми?

— Няма за какво да ми благодарите, мамзел. Изпълних само един прост човешки дълг. Не съм се изложил на никаква особено голяма опасност, за да ви спася.

— Никаква опасност ли, мосю! Колко много опасности: от ножа на убиеца… от вълните. Никаква опасност! Мосю, мога да ви уверя, че моята благодарност ще бъде съразмерна с рицарското ви великодушие. Така заповядва сърцето ми… Уви, бедното сърце! То е изпълнено едновременно с благодарност и със скръб.

— Да, мамзел, разбирам; трябва да сте много съкрушена от загубата на един верен служител.

— Верен служител, мосю! Кажете по-добре приятел. Верен, наистина! Откакто почина бедният ми баща, той ми е бил вместо баща. Всичките ми грижи са били и негови грижи; той ръководеше всичките ми дела. Аз не се тревожех за нищо. Но сега — уви! — не зная какво ме очаква.

Изведнъж тя промени тона си и заинтересувано ме запита:

— Кога го видяхте за последен път, мосю? Казвате, че се е борил с този негодяй, който ви е наранил?

— Точно така. След това вече не видях нито единия, нито другия.

— Няма надежда… никаква надежда… параходът е потънал няколко мига след това. Бедният Антоан! Бедният Антоан!

Тя избухна в сълзи; личеше, че беше плакала и преди. Не можех с нищо да я утеша. Не се и опитах. За нея беше по-добре да си поплаче. Само сълзите можеха да й донесат облекчение.

— И кочияшът Пиер, един от най-преданите ми слуги, и той е загинал. Тъжа и за него, обаче Антоан беше приятел на баща ми… и мой… Ах, каква загуба… каква загуба!… Без приятел, а може би скоро ще ми са нужни приятели. Pauvre 81 81 Pauvre (фр.) — Бедният, нещастният. — Б.пр. Антоан!

Тя мълвеше тези думи през сълзи. Аврора също плачеше. Аз не можех да се въздържа: сякаш се бях върнал към детските години, разплаках се и аз.

Най-после тази тъжна сцена бе прекъсната от Йожени, която сякаш успя изведнъж да овладее скръбта си и се приближи към леглото ми.

— Мосю — заговори тя, — боя се, че известно време ще бъда много тъжна домакиня. Не мога толкова лесно да забравя своя приятел, но вярвам, не ще ми се сърдите, когато се отдавам на скръбта си. Засега довиждане! Скоро ще дойда пак и ще се погрижа да ви гледат по-добре! Настанила съм ви в тази малка къщурка, за да бъдете по-далеко от всякакъв шум, който би могъл да ви тревожи. Разбира се, виновна съм, че сега ви безпокоя. Лекарят нареди да не пускат при вас никакви гости, но… аз… аз не можех да се успокоя, докато не видех човека, който ми е спасил живота, и му поднеса своите благодарности. Довиждане, довиждане! Хайде, Аврора!