Майн Рид - Квартеронката

Забелязах, че бедният Сципион изпитва дълбока почит към младата си господарка, но колкото и да беше наивен, все пак имаше известни опасения, че цялото това прахосничество не предсказва нищо добро. Той поклати глава, като говореше по този въпрос, и добави:

— Аз се страхувам, млади сподарю, туй няма дълго да трае. Плантаторска банка тя също ще пропадне, ако така вечно теглиш пари.

Когато Сципион заговори за Гаяр, той още по-многозначително поклати глава. Очевидно негърът имаше някакви странни подозрения относно тази личност, макар че нямаше желание да ми ги разкрие.

Аз научих достатъчно, за да се уверя, че г. Доминик Гаяр е същият адвокат от улица… в Нови Орлеан. У мене не остана никакво съмнение, че това беше той. Адвокат по професия, но повече спекулант с ценни книжа, човек, който дава пари назаем, или с други думи — лихвар. В провинцията — плантатор, чиято плантация граничи с плантацията на Безансон, с повече от сто роби, към които се отнася крайно жестоко. Всичко това отговаряше на склонностите и нрава на моя г. Доминик. Сигурно той е същото лице.

Сципион ми даде и някои допълнителни подробности за него. Бил юридически съветник и често посещавал мосю Безансон, както каза Сципион, „прекалено често, за да бъде добре за стария сподар“; той беше убеден, че Безансон много страдал от това познанство, или както той се изрази: „Сподарят Гаяр играеше стария сподар; лъжеше го много, много пъти, сигурен съм“.

По-нататък научих от моя болногледач, че през летните месеци Гаяр живеел в плантацията си и бил всекидневен посетител на „голямата къща“ — жилището на мадмоазел Безансон, — където се чувствувал съвсем като у дома си; и се държал — каза Сципион — „също като че къщата е негова, а той — сподар на плантацията“.

Стори ми се, че Сципион знаеше нещо повече за този човек, нещо определено, за което не му се искаше да говори. Това беше съвсем естествено, като се има предвид скорошното ни запознанство. Ясно ми беше, че той изпитваше силна неприязън към Гаяр. Дали я градеше върху действителни неща, които знаеше за него, или това беше инстинктивно чувство, силно развито у тези домашни роби, на които не се позволява да разсъждават?

Разказът му обаче разкриваше прекалено много факти, за да бъдат рожба само на инстинкта: те миришеха на истински случки. Трябва да е научил тези неща отнякъде. Откъде ли ги е научил?

— Кой ти е казал всичко това, Сципион?

— Рора, сподарю.

— Аврора!

Усетих внезапно почти страстно желание да узная коя е Аврора. Защо? Дали защото името беше необичайно и красиво — а то наистина прозвуча като ново и красиво име в моите саксонски уши? Не. Дали поради благозвучието на думата и връзката й с митологията, или поради по-слабата й връзка с розовите багри на изгрева и блестящото северно сияние 70 70 Аврора (лат.) — римска богиня на зората, а същевременно и северното сияние се нарича „аврора бореалис“ — „северна зора“. — Б.пр. ? Дали някоя от тези мисли не събуди у мене това тайнствено влечение към името „Аврора“?

Нямах възможност да размисля или да запитам Сципион още нещо, защото в този миг на вратата се изпречиха двама мъже, които, без да кажат нито дума, влязоха в стаята.

— Докторът, сподарю — пошепна Сципион и отстъпи, за да даде път на господата.

Не беше трудно да се каже кой от двамата е „докторът“. Лицето му носеше отпечатъка на професията му и аз не можех да го сбъркам; веднага познах, че високият блед мъж, който ме гледаше с въпросителен поглед, бе ученик на Ескулапа 71 71 Ескулап — древногръцки бог на лечението. — Б.пр. , и то с такава сигурност знаех това, сякаш в една ръка той държеше дипломата си, а в другата — табелката от вратата на своя кабинет.

Беше около четиридесетгодишен с доста правилни черти, макар че лицето му не можеше да се нарече хубаво. То беше обаче интересно поради интелектуалния си и доброжелателен израз. Две или три поколения назад то е било германско лице, но американският климат — политически, искам да кажа — беше смекчил грубите бръчки, издълбани от вековния европейски деспотизъм, и беше почти възстановил първоначалното благородство на неговите черти. По-късно, когато се запознах по-добре с американските типове, бих го определил като пенсилванско лице и наистина то беше такова. Пред мене стоеше възпитаник на един от големите медицински факултети на Филаделфия, д-р Едуард Райгарт. Името потвърди предположението ми за немския му произход.