Майн Рид - Квартеронката

Ветрецът донасяше до мене най-прекрасното благоухание — аромата на цветята. Както през вратата, тъй и през прозореца можех да видя хиляди венчета — азалеи и жасмин, червени, розови и бели рози, редки камелии, сладкодъхавото китайско дърво, а малко по-нататък можех да различа восъчните листа и подобните на лилии огромни цветове на голямото американско лаврово дърво — Magnolia grandiflora. До мене долитаха гласовете на много пойни птички и тихо еднозвучно ручене, което сметнах за шум от падаща вода. Това бяха единствените звуци, които достигаха до ушите ми.

Дали бях сам? Внимателно огледах стаята. Изглежда, че бях сам — очите ми не срещнаха никакво живо същество.

Бях поразен от една особеност на помещението, в което се намирах. То като че ли стоеше съвсем отделно и не се съобщаваше с никакви други помещения. Единствената врата, която виждах, излизаше право навън, а също и големият прозорец, достигащ до пода. Те сякаш водеха към градина, пълна с храсти и цветя. Не можех да забележа никакъв друг вход или изход от помещението!

Отначало това ми се видя странно, но като размислих за миг, си обясних всичко. В американските плантации често може да се види настрана от главната сграда нещо като кабинет или павилион, подреден с големи удобства и разкош. При случай той се използва като стая за гости. Може би бях в такава стая.

Във всеки случай бях под гостоприемен покрив и в добри ръце, в туй нямаше никакво съмнение. Начинът, по който бях настанен, както и някои следи от приготовления за закуска, които личеха по масата, свидетелстваха за това. Но кой ли бе моя домакин? Или може би домакиня? Дали беше Йожени Безансон? Не каза ли тя нещо за нейна къща — „ma maison“? Или бях сънувал?

Аз лежах, потънал в догадки, и размишлявах за цял куп объркани спомени, но от всичко това не можех да разбера чий гост бях. Тъй или иначе у мене се затвърди някакво убеждение, че съм в дома на моята спътница от миналата нощ.

Започнах да се тревожа и дори малко да се ядосвам, че при моята отпадналост са ме оставили сам. Бих позвънил, но никъде не виждах звънец. В този миг обаче чух звук от приближаващи се стъпки.

Романтична госпожице! Вие сигурно си представяте, че тези стъпки бяха леки и тихи — стъпки на малки сатенени пантофки, пристъпващи крадешком, едва докосващи мъничките камъчета, да не би техният шум да събуди спящия болник; сигурно си представяте, че всред птичи песни, бълболещи води и сладък дъх на цветя на входа се появи прекрасно видение с нежен лик и хубави кадифени очи, устремени към мене с плах въпросителен поглед. Сигурно си представяте всичко това, но вашето въображение жестоко ви мами и съвсем не отговаря на действителността.

Стъпките, които чух, бяха тежки и след миг на прага, точно пред очите ми, застанаха две обувки, направени от кожа на алигатор, дълги цели тринадесет инча.

Когато плъзнах поглед малко по-нагоре, видях два крака, обути в широки работни панталони с меден цвят; а като извих очи още по-нависоко, съзрях широки мускулести гърди, покрити с памучна риза на райета, две дебели ръце и огромни рамене, а над тях лъскавото лице и къдрокосата глава на черен като катран негър!

Лицето и главата видях последни, но погледът ми спря най-дълго на тях и аз ги оглеждах отново и отново, докато най-после въпреки измъчващата ме болка избухнах в звънлив смях! Дори и да умирах, не можеше да не се засмея; имаше нещо толкова комично, толкова непреодолимо смешно в лика на този нечакан самуреночерен посетител.

Той беше доста висок, снажен негър, черен като въглен, с великолепни зъби, бели като слонова кост, а очите му, ако изключим зениците и ириса, бяха бели като зъбите. Но не това ми се видя толкова забавно. Смешното беше в странната форма на неговата глава, в разположението и размерите на неговите уши. Главата беше валчеста като кълбо и цялата гъсто покрита с дребни къдрички, толкова плътно прилепнали, че изглеждаха зараснали и от двата си края и образуваха нещо като кече. От двете страни на тази черна топка стърчаха две огромни уши, които приличаха на крила и придаваха на главата изключително смешен вид.

Именно тази особеност ме беше накарала да се разсмея и колкото неприлично и да беше това от моя страна, за нищо на света не бих могъл да се сдържа.

Посетителят ми обаче като че ли не виждаше нищо лошо в моя смях. Наопаки, той изведнъж отвори дебелите си бърни, разтегна уста в широка добродушна усмивка, разкри великолепните си резци и избухна в смях, гръмогласен като моя!