Майн Рид - Квартеронката

Но навън пееха птички и аз реших, че трябва да е сутрин.

Разбрах, че съм на ниска изящна кушетка без завеси; вместо тях над и около мене бе опъната въздушна противокомарна мрежа. Тънките снежнобели ленени чаршафи, свиленият блясък на одеялото и мекият пружиниращ дюшек под мене подсказваха, че лежах на разкошно ложе. Ако не беше тая крайна изисканост и изящество, надали щях да забележа всичко това, защото усещах остра физическа болка.

Произшествията от предишната нощ скоро изпъкнаха в паметта ми и бързо се заредиха едно по едно тъй, както се бяха случили. До стигането на речния бряг и излизането от водата те бяха съвсем ясни. След това не можех да си спомня нещата добре. Някаква къща, голяма порта, градина, дървета, цветя, статуи, светлини, черни слуги — всичко бе объркано в ума ми.

Струваше ми се, че всред тази бъркотия бях видял едно лице с изключителна красота — лице на прекрасно момиче! Изглеждаше като ангел; но дали наистина бях видял такова лице, или ми се беше присънило, не можех да кажа. И въпреки това чертите му още стояха пред мене, тъй ясни в съзнанието ми, тъй очертани, че ако бях художник, бих могъл да ги нарисувам! Помня само лицето — нищо друго! Припомнях си го, както пушачът на опиум си спомня своя сън или както човек си припомня някое прекрасно лице, видяно в час на опиянение, когато всичко друго се забравя! Колкото и да е странно, но аз не свързвах това лице със спътницата ми от предишната нощ и както паметта ми го рисуваше, то съвсем не напомняше образа на Йожени Безансон!

Имало ли е някоя друга… някоя жена на парахода, която да прилича на моя сън? Не, никоя — не можех да се сетя за никоя. Нямаше друга, която да беше привлякла вниманието ми дори за миг — с изключение на креолката, — обаче чертите, които въображението или паметта ми рисуваха сега, съвсем не приличаха на нейните; всъщност те бяха съвършено различни!

В паметта ми изпъкваха тежки блестящи черни коси, които се виеха край веждите и на къдрави кичури падаха по раменете. Тази абаносова рамка заграждаше лик, пред който безсилно би се отпуснало длетото на ваятеля. Нежните розови елипсовидни устни, гладкият, правилно очертан нос с малки, издути ноздри, черните като смола извити вежди, дългите ресници — всичко това живо изпъкваше пред мене, но съвсем не напомняше за Йожени Безансон. Дори и цветът на кожата беше различен. Това не беше белотата на кавказката раса, присъща на креолите, а някакъв светъл цвят с преливащи в него отсенки на кафяво и маслинено, които придаваха на румените бузи карминов оттенък. Очите си представях или спомнях добре — по-добре от всичко друго. Те бяха големи, кръгли, тъмнокафяви на цвят; тяхната особеност се заключаваше в някакво странно, но хубаво изражение. Те блестяха много силно, но нито святкаха, нито искряха. Приличаха повече на великолепни елмази, гледани в неподвижно положение. Светлината им не пламтеше, а по-скоро гореше.

Въпреки болката, която усещах, прекарах дълго в размисъл по този хубав образ и се чудех дали той беше спомен, или сън. Мина ми през ума една странна мисъл. Неволно ми хрумна, че ако такова лице наистина съществува, бих могъл да забравя мадмоазел Безансон въпреки романтичната случка при запознаването ни!

Най-после болката в ръката пропъди прекрасното видение и ме върна към истинското положение. Когато отметнах покривката, забелязах с изненада, че раната ми беше превързана, и то очевидно от лекар! Успокоен от това, се поозърнах, за да разгледам помещението.

Стаичката, в която се намирах, беше малка и макар че противокомарната мрежа ми пречеше, все пак можах да видя, че всичко бе изящно и наредено с вкус. Мебелите бяха леки — повечето от тръстика, — а подът беше постлан с изкусно изплетени рогозки от морска трева, различно оцветена. Прозорците бяха украсени с пердета от копринена дамаска и муселин, отговарящи на цвета на дървените им рамки. В средата на стаята имаше богато инкрустирана маса; до стената стоеше друга маса с папка, пера и декоративна мастилница, а над нея на лавици от червено кедрово дърво бяха наредени книги. Хубав часовник красеше поличката на камината, а в отвореното огнище имаше малка скара със сребърни дръжки, богато гравирани с фантастични плетеници. Разбира се, по това време на годината нямаше огън. Дори горещината, причинявана от противокомарната мрежа, щеше да бъде непоносима, ако през широко отворената стъклена врата от едната страна и прозореца от другата не лъхаше ветрец, който проникваше през мрежата над леглото ми.