Майн Рид - Квартеронката

Добродушен беше той. Макар че ушите му наподобяваха прилеп, нямаше нищо кръвожадно в неговия нрав. Не, широкото черно лице на Сципион Безансон (тъй се казваше моят посетител) беше самото олицетворение на веселост и жизнерадост.

Разговора започна Сципион:

— Божичко, млади сподарю 68 68 През описваната епоха негрите в САЩ, а особено в Южните щати, са говорили английски много неправилно, понеже са имали малко допир с белите и не е имало училища за тях. — Б.пр. ! Старият Зип много се радва да види сподаря пак добре, много се радва.

— Сципион ли се казваш?

— Да, сподарю, това е името на стария негър. Докторът казва на Зип да гледа белия сподар. Младата споица много се радва също!… Бели хора, черни хора — всички се радват. Ъф!

Последното възклицание представляваше един от онези гръдни звуци, които американските негри издават и които много приличат на пръхтенето на хипопотам. Този звук означаваше, че моят събеседник е свършил да говори и чака да започна.

— А коя е „младата госпожица“? — попитах аз.

— Боже милостиви! Сподарят не знае ли? Че тя е младата дама, дето сподарят спаси на парахода, кога той целият гореше. Боже! Как плувахте вие… половин река! Ъф!

— И сега в нейната къща ли съм?

— Збира се, сподарю — в павилиона, защо голямата къща на другата страна на градината… то е все също, сподарю.

— А как попаднах тука?

— Божичко! Не помни ли сподарят как? Че старият Зип го донесе тук ей с тия ръце. Сподарят и младата сподарка излязоха на брега на Дигата, ей там, точно до портата. Споицата викна… черните хора излязоха и го намериха… белия сподар цял в кръв… припаднал и споица заповяда да го донеса тука.

— А после?

— Зип той яхна най-бързия кон — старата Бяла лисица — и препусна за доктор… препусна като дявол я. Збира се, доктор той дойде веднага и превърза ръката на сподаря. Но — продължи Сципион, като ми отправи въпросителен поглед — как младият сподар получи тази голяма лоша рана? Точно това докторът искаше да знае и точно за това младата споица не знае съвсем нищо.

Известни съображения ме накараха да се въздържа и да не задоволя любопитството на моя чернокож болногледач. Лежах и размишлявах. Вярно е, че дамата не знаеше нищо за моята схватка с негодника. Ами тогава Антоан… не беше ли стигнал брега? Нима беше се… Сципион предугади въпроса, който се канех да му задам. Лицето му се натъжи и той заговори отново:

— Ах, млади сподарю! Мамзел Жени има голяма тревога тази сутрин… сички хора имат голяма тревога. Сподаря Тони! Бедният сподар Тони!

— Управителят Антоан? Какво му се е случило? Кажи ми, не се ли е върнал?

— Не, сподарю… Аз се страхувам, той никога, никога няма да се върне… сички се страхуват, че той се удави… Хора отидоха в селото… нагоре, надолу по Дигата… навред. Няма Тони. Капитанът на парахода хвръкна горе в небето и петдесет пътника отидоха долу на дъното. Другият параход спаси няколко; няколко като младия сподар плуваха до брега, но няма Тони… няма сподарят Тони!

— Знаеш ли дали той можеше да плува? — попитах аз.

— Не, сподарю, не, нито крачка. Аз зная това, защото той веднъж падна в реката и старият Зип го издърпа. Не, той никога не плува, никога.

— Страх ме е тогава, че наистина е загинал.

Спомних си, че останките на парахода бяха потънали преди „Магнолия“ да се приближи. Бях забелязал това, когато се бях обърнал. Следователно онези, които не умееха да плуват, сигурно са загинали.

— Бедният Пиер също. Ние загубихме Пиер.

— Пиер ли? Кой е той?

— Кочияш, сподарю.

— Аха, спомням си. Мислиш ли, че и той се е удавил?

— Страх ме е, сподарю. Стария Зип съжалява също за Пиер. Добър негър беше този Пиер. Ама за сподаря Тони, всеки съжалява сподаря Тони.

— Май че всички сте го обичали!

— Сички обичаха него: черни хора, бели хора, сички обичаха него. Споица Жени обичаше него. Той живееше при стария сподар Сансон цял живот. Аз мисля, че той беше един от стойниците на споица Жени или как го казвате вие. Боже мили! Какво ще прави млада споица сега? Тя няма вече приятели, а тази стара лисица Гаяр… той не е добър…

Изведнъж негърът замълча, сякаш се уплаши, че е развързал езика си твърде много.

Името, което той изрече, и определението, което даде с последния израз, събудиха любопитството ми — името повече, отколкото определението.

„Ако е същият — помислих си аз, — Сципион го е преценил повече от справедливо. Дали е същият?“