Мери Рено - Персийското момче

Според традицията всяко момиче във Вавилон веднъж в живота си трябва да предложи тялото си на богинята. Дворът представлява огромен пазар на жени, наредени в редици и разделени с алени шнурове. Никоя няма право да откаже на първия мъж, който подхвърли в скута й една сребърна монета. Някои от момичетата бяха прекрасни като принцеси, седяха на копринени възглавници и роби им вееха с ветрила. А редом с тях седяха селянки от околните поля с напукани ръце и груба външност. Мъжете преминаваха покрай редиците сякаш бяха на конски пазар. Оставаше само да започнат да им гледат зъбите. Хубавите момичета не чакат дълго, за да бъдат ощастливени. И ако някой хамалин им хвърли монета преди някой благородник, те са длъжни да го приемат. Мнозина от тях протягаха ръце към мен, надявайки се да отдадат дължимото на богинята с някой не много грозен. Наблизо имаше горичка, където се извършваше обредът.

Видях, че няколко мъже се смееха на нещо и отидох да надзърна. Те се подиграваха на грозничките момичета, които стояха там дни наред, без някой да ги поиска. За да взема участие в подигравките им, те ми показаха една, която стояла там вече три години.

Докато чакала, тя беше се превърнала от момиче в жена. Имаше гърбица, носът й беше огромен, а на бузата и имаше белег от рождение. Момичетата около нея, колкото и да бяха невзрачни, като я гледаха, се успокояваха за себе си. А тя само седеше с прибрани ръце и понасяше насмешките така, както волът търпи камшика и остена. Изведнъж се вбесих от жестокостта на мъжете. Спомних си как войниците отрязаха носа на баща ми, докато беше още жив, и как мъжете, които ме кастрираха, си бъбреха небрежно, докато аз умирах от болка. Извадих от кесията си един сребърен шекел 24 24 Персийски шекел — разменна сребърна монета (1/20 от дарика или 5,6 г сребро) и го хвърлих в скута на момичето, като казах ритуалните думи:

— Ищар здраве да ти дава.

Отначало тя дори не разбра какво става. Тогава безделниците избухнаха в силен смях. Тя сграбчи монетата и вдигна объркана очи. Усмихнах се и й подадох ръка.

Тя се изправи. Наистина беше много грозна. Но нали и глинената лампа изглежда хубава, когато я запалиш на мръкване. Отведох я от мъчителите и й казах:

— Нека си намерят някакво друго забавление. Тя заситни до мен, по-ниска с цяла глава, макар че аз още не бях напълно израсъл. Във Вавилон, както и в Персия, презират ниския ръст. Всички наоколо ни зяпаха, но аз знаех, че трябва да отида с нея чак до горичката.

Гледката там беше отвратителна. Нито един персиец не би могъл да си представи подобно нещо. Дори храстите и дърветата не бяха достатъчни, за да се запази що-годе някакво приличие. И през най-ужасните си дни в Суза не бях срещал някой, който да е толкова безсрамен, че да прави това другаде освен в спалнята.

Веднага щом минахме оградата й казах:

— Можеш да бъдеш сигурна, че никога няма да те подложа на това унижение. Сбогом и бъди щастлива. — Тя ме гледаше усмихната, все още твърде замаяна от изненада, и не можа да схване думите ми. След това посочи към горичката и каза:

— Ей там има едно хубаво място!

Въобще не ми мина през главата, че тя наистина очаква от мен да го направя. Просто не беше за вярване! Казах неохотно:

— Не мога да отида с теб в горичката. Аз съм един от евнусите на Царя. Ядосах се като гледах как ти се подиграват и реших да те отърва от тях.

За миг тя се втренчи в мен със зяпнала уста. А след това изведнъж изкрещя:

— О, горката аз! О-о-о! — и ми зашлеви две здрави плесници — по една с всяка ръка.

Стоях с писнали уши, докато тя изтича надолу по улицата, биейки се по гърдите и викайки:

— О! О! О!…

Учудих се и се почувствах наранен от нейната неблагодарност. Аз бях толкова виновен, че съм кастриран, колкото тя — че е грозна. Но докато вървях обратно към двореца и размишлявах върху случилото се, осъзнах, че откакто съм се родил, за добро или за лошо, винаги съм бил желан от някого. Опитах се да си представя какво ли е да си живял двадесет години и никой да не те е поискал. Това уталожи яда ми, но се прибрах тъжен.

С наближаването на зимата времето във Вавилон ставаше все по-приятно. Навърших петнадесет години, но никой освен мен не го узна. Нашето семейство, както и всички персийци, винаги бе отдавало голямо значение на рождените дни. Затова, дори и след пет години, като се събуждах на този ден, още не можех да свикна с мисълта, че ще бъде ден като всички останали. Царят никога не ме попита кога е рожденият ми ден. Глупаво би било да му се сърдя. Та той беше щедър през много други дни.