Еужени Рейли - Двойна сватба

Само че нещо се беше случило. Според това, което й казаха другите, Миси е паднала надолу по стълбите в деня на сватбата си, точно като нея, и по някакъв начин беше изчезнала. Тя, от своя страна, се беше пренесла тук — в дома и живота на Миси. Затова всички я приемаха за нея.

Милостиви боже! Умът и не можеше да го побере. Тя живееше живота на друга жена след сто и четиридесет години в бъдещето.

— Света Богородице, това е Тара — възкликна Миси.

Стоеше зад къщата. Цъфналите азалии почти я закриваха. Наблюдаваше една талига, теглена от кон. Беше пълна с чернокожи мъже, които явно се прибираха от полето. Колата зави към една дълга редица дървени колиби в далечината.

— Невероятно! — прошепна тя.

Миси беше тръгнала на разузнаване. Трябваше да докаже или да опровергае предположението си, че е пренесена назад във времето. Откакто се беше събудила в това чистилище, тя не беше видяла автомобил, електрически ключове, телефон, дори тоалетна. Всякаква надежда, че се е загубила или е сменила мястото си в своето собствено време, се беше се изпарила. Дори и в старите възстановени плантации, които беше посещавала с родителите си, имаше модерни приспособления: сметачни машини в магазините, телефон, стаи за почивка, климатична инсталация и всичко останало. Може би беше на същото географско място, дори в същата къща, но това определено не беше същото време.

Опита се за момент да успокои разстроените си нерви. Огледа смешните дрехи, които носеше. В стаята беше претършувала гардероба и беше разгледала с удивление старомодните копринени и памучни рокли, закачени там. Не успя да намери рокля, чиято пола да не мете земята. Цяла вечност мина, преди да се навлече в странното, причиняващо сърбеж бельо — дантелена камизола, кюлоти, които я покриваха от глезените до кръста, и тежката фуста. А на островърхите обувки сигурно и баба й би се изсмяла. Облечена като за пред хора, тя се промъкна надолу по стълбите, като постоянно се спъваше в дългата си пола.

Това, което видя, само засили предчувствията и. Въпреки че къщата не беше особено променена, пространството зад нея изглеждаше невероятно — в далечината зад градините се мержелееха няколко къщи. Вече беше огледала помещението за опушване на месо, летните пристройки и отвратителния клозет. Наляво от нея забеляза две негърки с пълни ръце да влизат в каменната колиба, която очевидно беше кухнята. Спомни си, че покойната й баба беше разказвала, че в стари времена къщите били отделно от кухните, за да се предпазят от пожар.

Милост! Това наистина не беше 1992 година!

Опита се да потисне паниката, която я обземаше. Повдигна полите си и мина покрай кухнята, насочи се към огромна постройка, приличаща на гараж, отвори една от огромните, скърцащи врати и влезе вътре.

— Хубава работа! — прошепна тя.

Въздухът беше наситен с миризма на кожа, машинно масло и мръсотия. Миси гледаше удивена старомодните превозни средства — талиги на две колела, голяма карета, кабриолет и каруци за полето. На стената висяха хамути, юзди, колела, камшици. Никога през живота си не беше виждала толкова много излезли от употреба принадлежности.

Като ругаеше, тя напусна постройката и затвори вратата. Забеляза в далечината един роб, който извеждаше кон от конюшнята. Недалече от него друг негър пренасяше чували със зърно.

Това е положението. Тя наистина се беше пренесла в миналото и живееше с далечните си роднини, които бяха построили тази къща. Очевидно беше двойник на Мелиса.

— Какво, за бога, ще правя тук? — завайка се тя.

Чудеше се дали родителите й и Джеф са забелязали, че я няма в настоящето. Каква беше наистина…

Обезверена се втурна назад към къщата.

Вече нямаше съмнение, че е била пренесена в друго време. Е, добре, че не беше умряла, или поне се надяваше да е така. Щеше да изучи деветнадесети век. Положението можеше да бъде и по-лошо.

Проблемът беше как да се измъкне от тази бъркотия. Как беше пропътувала до тук? Как да се върне обратно на мястото и във времето, към което принадлежеше? Трябваше да разбере. Най-трудно беше да намери път към собственото си семейство. Дали не беше тикната завинаги тук, при този негодник Фейбиан Фонтено? Или беше умряла и той беше нейното наказание?

Трябваше ли да каже на някого за своите притеснения? Засмя се. Тези провинциални дръвници никога нямаше да й повярват. Само ще я замъкнат в лудницата или ще й пуснат кръв с онези гнусни пиявици, докато придобие маниерите и комплексите на зомби.