Еужени Рейли - Двойна сватба

Трудно беше за вярване, но падането по стълбите беше предизвикало драматични промени у годеницата му. Беше изчезнала прекалената и деликатност, смирената и покорна Мелиса се беше събудила като смелата и с гореща кръв Миси.

Всичко би дал, за да опознае тази жена по-отблизо.

Дали я беше подценявал преди? Сега беше разбрал, че жената, която преди мислеше за отегчителна като помия и студена като леден блок, притежаваше страстна натура и вътрешен огън, достатъчен да изгори и двамата. Дали наистина злополуката беше изкарала на повърхността по-добрите й качества?

Усмихна се. Утре отново щеше да започне да я ухажва. Той щеше да я спечели, да я победи. Дано това объркване, тази внезапна чудотворна промяна у нея никога не свърши! Тръпки на възбуда пропълзяха по слабините му. Само преди часове се беше ужасявал, че трябва да вземе тази безинтересна девственица в леглото си. Беше възнамерявал да изпълнява съпружеските си задължения към Мелиса толкова често, колкото е необходимо, за да й осигури наследник.

Но сега… след като се беше променила… По дяволите! Каква малка избухливка беше станала! Безсрамната й, нахална малка уста сякаш просеше да й даде това, което заслужаваше… Миси! Харесваше това име.

— Добре, госпожице Миси — каза гласно той, като наклони шапката си. — Твоята съблазън ще бъде удоволствие за мен.

— Ох, какъв звяр! — извика Миси.

Седна в леглото. В треперещите си пръсти стискаше отворена черна книга — дневника на далечната си братовчедка Мелиса Монтгомъри — хубавата жена, чиято фотография лежеше върху тоалетката й вкъщи. Къде ли беше нейният дом? Беше прочела горещите оплаквания на бедната девойка от мъченията, на които я бе подлагал този грубиян Фейбиан Фонтено. Годината беше 1852…

Само че историята се случваше сега. Историята се случваше с нея.

Остави дневника настрана. Скочи на крака и закрачи из стаята. Прекалено много й дойде. Вече не можеше да проумее нищо.

Освен ако някой садист си беше направил най-непочтената шега в историята на човечеството. По някакъв начин тя беше пренесена в 1852 година, в живота на нейната братовчедка Мелиса — далечната роднина, с която толкова си приличаха. От дневника беше разбрала, че и двете сватби бяха насрочени за двадесет и девети февруари. Както й бяха обяснили останалите обитатели на къщата, Мелиса също беше паднала надолу по стълбите в деня на сватбата и беше си ударила главата. Това означаваше, че и двете са паднали в един и същи момент. Само че тези моменти бяха разделени във времето от сто и четиридесет години.

След това Мелиса беше изчезнала. Миси, от своя страна, някак беше „прехвръкнала назад“. Сега всички предполагаха, че тя беше Мелиса. Как, по дяволите…? Дали беше умряла и се беше преродила в миналото?

„Високосна година!“ — сети се внезапно тя. Очите и се разшириха от невероятното прозрение. И 1992, и 1852 бяха високосни години. Имаше някаква чудновата логика в цялата невероятна бъркотия.

Ако наистина беше „прехвръкнала“ тук, в миналото, къде, за бога, беше братовчедката Мелиса?

Отговорът беше толкова очевиден, че Миси започна да трепери.

— Боже господи! — извика Мелиса.

Седеше в стаята си на леглото. До нея върху завивката лежеше избелялата фотография, която беше открила върху тоалетката. Тази снимка беше направена днес. Само че това днес като че ли е било преди сто и четиридесет години.

В ръцете си държеше малък, твърде особен портрет. Беше го открила в чекмеджето на нощното шкафче. Парченцето твърда хартия напълно приличаше на нейната фотография, само че беше в ярки цветове. Как е могло да стане това? Всеки знаеше, че е невъзможно да се правят цветни снимки.

Най-чудното беше, че от там я гледаше жена, която би могла да бъде неин двойник. Имаше дълги, къдрави руси коси и светлосини очи. Устните й бяха начервени, върху бузите й имаше руж. Облечена беше в странни дрехи. Все пак Мелиса можеше да се закълне, че гледа себе си. Жената се усмихваше. Ръцете й бяха обвити около Джеф Далтън. Надписът отзад гласеше: „Миси Монроу и Джеф Далтън на откриването на галерията на улица «Бийл», 13 януари 1992 година.“

1992 година! Това не можеше да бъде истина. Просто не можеше да бъде.

Тук ставаше нещо невероятно. В скута на Мелиса лежеше бележникът на тази Миси Монроу. Очевидно беше живяла в голямата къща. Това беше къщата на Мелиса и все пак не беше. Според записките най-отдолу в бележника, Миси е възнамерявала да се омъжи за Джеф Далтън на същия ден — двадесет и девети февруари.