Еужени Рейли - Двойна сватба

— Е, докторе?

— Рефлексите й са нормални — каза докторът, — но за да сме сигурни, трябва да бъде прегледана на рентген.

Мелиса беше на границата на истерията. Какви бяха тези хора и какви налудничави неща бръщолевеха? За какво бяха поставили на масата до нея тази малка черна кутия със странни червени цифри? Откъде духаше срещу нея този топъл въздух, след като наблизо нямаше прозорец? Какви бяха тези странни лампи с огромни светещи комини?

— Къде съм? — успя да попита тя.

— О, бедното ми дете! — една закръглена, посивяла жена с миловидно лице се спусна към нея и взе ръката й. — Не се притеснявай, Миси, мама е тук!

— Миси? Мама? — промълви Мелиса. Гледаше жената като омагьосана. Никога не беше я виждала.

— О, мила! — изпъшка жената и се обърна към високия, сивокос мъж. — Хауард, тя не ме познава!

Мъжът, наречен Хауард, пристъпи напред.

— Миси, скъпа, аз съм баща ти. Сигурно ще си спомниш…

— Моят баща? — Мелиса се обърка още повече.

Той се обърна към доктора и каза:

— Тя не ни познава, Едмънд! Нараняването й очевидно е доста сериозно.

— Споделям твоето мнение — отговори докторът и стисна челюсти.

Мелиса се взираше в двамата с широко отворени очи. В този момент друга жена на средна възраст, висока и слаба, се наведе над нея. Лицето й беше съсухрено и неприятно. Тя огледа критично момичето и се обърна към закръглената жена:

— Изглежда, че ще оживее, Шарлот. Малката ми племенница ще се оправи, не трябва да я насилваме да се препъва наоколо с амнезия — надвеси се над Мелиса отново. — Защо като че ли не прилича на себе си?

Четиримата се приближиха към леглото и се взряха в Мелиса внимателно. Тя се отдръпна назад, гледаше смутено и изпълнена с мрачни предчувствия.

— Знаеш ли, сестро, имаш право — каза мъжът, които се представи за неин баща. — Тя наистина е по-различна.

— Изглежда с пет години по-млада — заяви лелята.

— Може би е така, защото е много пребледняла — предположи жената, която беше казала, че е нейна майка.

Докторът отново стисна челюсти.

— Всичко ще стане ясно от рентгеновата снимка.

— Рентгенова снимка? — извика Мелиса. — Каква снимка?

— Не си ли спомняш, че падна по стълбите, скъпа? — попита бащата нежно.

— Да, това си го спомням — отговори момичето учтиво. — Трябва да призная, че направих доста забавно приземяване.

Всички в стаята се смаяха. Зашушукаха помежду си.

— Защо говори по такъв странен начин? — лелята попита майката. — Прозвуча ми така, сякаш репетира сцена от „Джейн Еър“.

— О, скъпа, това не е на хубаво — изпъшка майката, като кършеше ръце.

— Казвам ви, че трябва да я прегледаме в болницата — добави докторът.

Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе висок, представителен рус мъж. Погледът й се прикова в новодошлия. Беше облечен в сив костюм, който й хареса. Осъзна, че неговото присъствие я успокои. Почувства го близък и страхът й изчезна. Гледаше го като хипнотизирана как прекосява стаята.

— Обадих се на „Бърза помощ“, както ме помолихте, доктор Карнес. Казаха, че веднага ще изпратят кола.

— Благодаря, Джеф — отговори докторът.

Русокосият мъж се спря до леглото и се взря в Мелиса. Топло се усмихна.

— Миси, скъпа, благодаря на небесата, че се събуди!

Мелиса гледаше мъжа, наречен Джеф. Почувства, че сърцето й прескача. Хареса топлата му усмивка и очарователните трапчинки. Когато той пое ръката й и я целуна, сърцето й се размекна от нежността на докосването му, от магията на устните му. Почувства, че вече й беше все едно къде се намира и коя беше всъщност. Сякаш потъна в най-милото и красиво мъжко лице, което някога беше виждала. Изгуби се в бездънните му сини очи. Поиска й се да остане там завинаги.

— Бедната ми, скъпа Миси — прошепна благородният принц. — Падането ти беше толкова ужасно! Сигурна ли си, че сега си по-добре?

До този момент Мелиса беше сигурна, че е умряла и се е изкачила на небето. Сега, когато беше срещнала мъжа на своите мечти, този факт престана да я вълнува.

— Чувствам се прекрасно, благодаря!

Според вестника, поставен на масата до леглото, датата беше 29 февруари 1852 година.

Пулсираща болка върна Миси Монроу към действителността. Примижа с очи, защото стаята беше като в мъгла. Главата дяволски я болеше. Чувстваше тялото си разкъсано на части.

Когато погледът й се избистри, край леглото си видя странни хора, в необикновени дрехи. Помисли, че сънува ужасен сън. После, че е попаднала на театрална сцена. След като осъзна видяното, тя изохка ужасена.