Еужени Рейли - Двойна сватба

Тази реплика успя да разсмее Шарлот Монроу. Тя извади от гардероба сватбената рокля и последва дъщеря си до стенното огледало. Когато младата булка облече този старовремски шедьовър от коприна, волани и перли, тя възхитена възкликна:

— О, скъпа! Изглеждаш прекрасно! — по страните й потекоха сълзи. — Шивачката е направила точно копие на роклята на братовчедката Мелиса.

— Наистина е успяла — отговори Миси, като се взираше в старата снимка, поставена върху тоалетката й. Оттам я гледаше сякаш нейна двойница. Различаваха се единствено по скръбта, която беше завладяла братовчедка й.

Миси се огледа отново в огледалото. Възхити се на красивата си рокля, с висока яка и стегнато боди, тясна в кръста и с разкошна дълга пола. В нея изглеждаше толкова изтънчена и женствена, толкова старомодна… сякаш беше прекрачила в онова време. Наистина, сега толкова приличаше на братовчедка си Мелиса, че някой суеверен човек би се заклел, че образът й току-що се е материализирал.

Усмивка се плъзна по устните й. Защо трябваше да бъде толкова тъжна?

Когато на вратата се почука, двете жени извикаха едновременно:

— Влез!

Влезе Хауард Монроу облечен в елегантен черен костюм. Усмихнат прекоси стаята, спря се до двете жени и ги целуна, след това се обърна към дъщеря си:

— Скъпа моя, никога не съм виждал по-красива булка!

— Благодаря, татко — каза Миси. — Ти също изглеждаш чудесно.

— Така — плесна с ръце баща й, — фотографът е тук. Пристигнаха и някои от гостите.

— Прекрасно! — гласът на Шарлот трепереше, тя закърши ръце. — О, сигурен ли си, че не сме забравили нещо, Хауи?

— Престани да се тревожиш, Шарлот. Всичко е наред — увери я съпругът й и се обърна към дъщеря си. — Господин Кристофър е разположил апаратите си на задната тераса.

— Добре — отговори Миси със скована усмивка.

Минути по-късно тя беше пред обектива на фотографа. Яркото слънце на късния февруари я обливаше с лъчи, от градината се разнасяха нежни ухания, птичи хор огласяше пространството.

Но когато фотографът щракна копчето, усмивката на Миси беше скована, изкуствена…

Мелиса Монтгомъри седеше пред тоалетката по бельо и пеньоар, с разпусната коса и гледаше в огледалото зачервените си очи. Чувстваше се точно както се беше изразил Фейбиан — като престъпника, преди да увисне на бесилката. Погледна към сватбената си рокля, закачена на вратата на гардероба. Горещо желаеше да събере сили и да я облече.

Мелиса спа неспокойно тази вечер, хълцайки на възглавницата си, и сега лицето й беше подпухнало. Все още не можеше да повярва, че Фейбиан действително възнамеряваше да я отведе на сватбено пътешествие в Африка. Ужасяваше я мисълта, че той щеше да стреля по слоновете. Никога в живота си не беше докосвала пистолет, нямаше да го стори и сега. Да бъдеше проклета, ако станеше съучастница в пъкления план на Фейбиан. Цяла нощ беше сънувала кошмари: ревящи и панически бягащи слонове прекосяваха африканските савани, Фейбиан ги преследваше с димящ пистолет. Съчувстваше повече на слоновете, отколкото на себе си. В края на краищата, Фейбиан нямаше да стреля по нея…

Или щеше да го направи? Внезапно я обхвана паника. Спомни си някои от неговите груби забележки миналата вечер…

— Добро утро, скъпа! — прозвуча нежен женски глас в стаята.

Мелиса скочи и табуретката се катурна. Майка й се носеше право срещу нея, вече облечена в елегантна рокля от бледоморава коприна.

— Добро утро, мамо — измънка Мелиса.

Намръщена, Лавиния изгледа подпухналото лице на дъщеря си.

— Какво е това, дъще? Изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение, а не на собствената си сватба!

Когато погледна майка си, долната й устна се разтрепери силно и Мелиса внезапно избухна в сълзи.

— О, небеса! — възкликна Лавиния и бързо подаде на дъщеря си бродирана кърпичка. — Мога да разбера предсватбена нервност, но това твоето е направо нервна криза.

— Съжалявам, мамо — едва успя да прошепне Мелиса.

Лавиния потупа девойката по рамото.

— Да не би да се страхуваш от първата брачна нощ?

— Да… Не… О, не знам! — проплака Мелиса.

— Препоръчвам ти двоен коняк, преди да си легнете — продължи майка й уверено. Когато Мелиса я изгледа шокирана, тя добави решително: — Знам, че никога не си пила алкохол, но в случая ще го приемеш като лекарство.

— О, майко!

— Не се безпокой, Фейбиан ще знае какво да направи.

— Точно от това се страхувам — ридаеше Мелиса.

Лавиния сякаш не я чу.